— Къде са ги изпратили?
— В Собибор.
Жената знаеше какво означава това. Нямаше нужда Габриел да казва нещо повече.
— А вашият дядо? — попита той.
Хана се взря за момент в своята чаша, преди да отговори.
— Jeudi Noir — каза тя. — Чували ли сте този израз?
Алон кимна мрачно. Жьоди Ноар. Черният четвъртък.
— Сутринта на 16 юли 1942 година четири хиляди френски полицаи нахлули в Маре и другите еврейски квартали със заповед да арестуват двайсет и седем хиляди еврейски имигранти от Германия, Австрия, Полша, Съветския съюз и Чехословакия. Баща ми и дядо ми били в списъка. Разбирате ли, моите дядо и баба произхождат от Люблинското воеводство в Полша. На двамата полицаи, който почукали на вратата на този апартамент, им дожаляло за баща ми и му казали да бяга. Католическо семейство, което живеело на долния етаж, го прибрало и той останал при тях до освобождението. Дядо ми и баба ми нямали този късмет. Изпратили ги в лагера за интернирани в Дранси, а пет дни по-късно с пломбиран вагон — в Аушвиц. Естествено това бил краят им.
— А картината на Ван Гог?
— Нямало време да вземат някакви мерки за нея, а и в Париж нямало човек, на когото дядо ми да има вяра. Нали разбирате, било война. Хората се предавали един друг за чифт чорапи и цигари. Като чул за предстоящите хайки, той свалил картината от рамката и я скрил под една дъска на пода в библиотеката. След войната на баща ми му отнело години, докато си върне апартамента. Едно френско семейство се било нанесло, след като дядо ми и баба ми били арестувани, и не му се искало да се откаже от прекрасното жилище на Рю Паве. Кой би могъл да ги вини за това?
— Кога баща ви си е върнал апартамента?
— През 1952 година.
— След десет години — каза Габриел. — И творбата на Ван Гог все още е била тук?
— Точно както дядо ми я бил оставил — скрита под дъската на пода в библиотеката.
— Удивително.
— Да — съгласи се Хана. — Картината е останала в семейство Вайнберг в продължение на един век, независимо от войната и холокоста. А сега вие искате да я пожертвам.
— Не да я пожертвате — каза Алон.
— А какво?
— Аз просто искам… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Искам да я взема назаем .
— Да я вземете назаем? За колко време?
— Не мога да кажа. Вероятно за месец. Може би за шест месеца. А може и за година или за по-дълго.
— С каква цел?
Габриел не беше готов да й отговори. Взе корковата тапа и започна да чопли с нокътя на палеца си разкъсания й край.
— Знаете ли колко струва картината? — попита Хана. — Ако искате да ви я дам — дори и за кратък период — смятам, че имам правото да знам защо.
— Така е — отговори Алон, — но трябва да знаете също, че ако ви кажа истината, животът ви вече няма да е същият.
Тя си наля още вино и притисна за момент чашата до тялото си, без да отпие.
— Преди две години в Маре бе извършено особено жестоко нападение. Едно еврейско момче бе нападнато от банда северноафриканци, докато се прибирало от училище. Запалили косата му и изрязали свастика на челото му. Белегът му още си стои. Организирахме демонстрация, за да окажем натиск на френското правителство да предприеме нещо срещу антисемитизма. Когато влязохме на Площада на Републиката, там имаше антиизраелска демонстрация. Знаете ли какво ни крещяха?
— Смърт на евреите.
— А знаете ли какво каза френският президент?
— Че във Франция няма антисемитизъм.
— От този ден животът ми вече не е същият. Освен това, както може би сте се досетили, аз съм много добра в пазенето на тайни. Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се споразумеем.
* * *
Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Парк Роял. Узи Навот почука два пъти на задното стъкло и веднага му отвориха да влезе. Единият от невиотите седеше зад волана. Другият беше в задната част, наведен над електронна конзола и със слушалки на ушите.
— Какво става? — попита Навот.
— Габриел вече я спечели на своя страна — отвърна мъжът. — Сега ще нанесе решителния удар.
Узи си сложи чифт слушалки и заслуша обяснението, което Алон даде на Хана Вайнберг: как ще използва нейната картина, за да хване най-опасния мъж на света.
* * *
Ключът беше скрит в горното чекмедже на писалището в библиотеката. Тя го използва, за да отключи вратата в дъното на неосветения коридор, която водеше към детската стая. „Стаята на Хана — помисли си Габриел, — консервирана във времето“. Легло с дантелен балдахин. Лавици, отрупани с плюшени животни и играчки. Плакат на американски актьор, завоевател на женски сърца. И накрая — закачена над френски провинциален скрин — изгубената картина на Винсент ван Гог, потънала в плътната сянка.
Читать дальше