Даниъл Силва - Пратеникът

— Не ставай смешен. Ти си най-квалифицираният човек за тази работа. Ще ми бъдеш шеф, Узи.

— Твой шеф? Моля те! Никой не е твой шеф, Габриел. Само Стареца. — Лицето на Навот внезапно стана сериозно. — Как е той? Чух, че не е добре.

— Ще се оправи — увери го Алон.

Двамата замълчаха, тъй като сервитьорът дойде до масата и взе свободните купи. Когато се отдалечи, Габриел върна папката на Навот, който я мушна обратно в чантата си.

— Е, как ще действаш с Хана Вайнберг?

— Ще я помоля да даде картина, която струва осемдесет милиона долара. Трябва да й кажа истината — или поне някаква нейна версия. А после ще се оправяме с последствията по сигурността.

— А как ще подходиш? Ще й правиш известно време мили очи или направо ще минеш на въпроса?

— Не правя мили очи, Узи. Никога не съм имал време за това.

— Е, поне няма да имаш проблем да я убедиш кой си. Благодарение на френските служби за сигурност всеки в Париж знае името ти и познава лицето ти. Кога искаш да започнеш?

— Тази вечер.

— Тогава имаш късмет.

Навот погледна към прозореца. Габриел проследи погледа му и видя жена с черна коса да върви по Рю де Розие, пазейки се с чадър. Той се изправи, без да каже и дума, и се насочи към вратата.

— Не се притеснявай, Габриел — промърмори под носа си Узи. — Аз ще се погрижа за сметката.

В края на улицата тя зави наляво и се скри от погледа му. Габриел спря на ъгъла и видя облечени в черно ортодоксални евреи да влизат един по един в голяма синагога за вечерната служба. После погледна надолу по Рю Паве и зърна силуета на Хана Вайнберг да се отдалечава в мрака. Тя спря пред входа на жилищна сграда и бръкна в дамската си чанта за ключа. Габриел тръгна по тротоара и спря на няколко крачки от нея точно когато тя протегна ръка към ключалката.

— Мадмоазел Вайнберг?

Жената се обърна и погледна спокойно към него в тъмнината. Очите й излъчваха хладнокръвие и изтънчена интелигентност. Ако се бе изплашила от приближаването му, с нищо не го показваше.

— Вие сте Хана Вайнберг, нали?

— Какво обичате, мосю?

— Нуждая се от вашата помощ — отговори Габриел. — Чудя се дали не можем да поговорим на някое уединено място.

— Познаваме ли се, мосю?

— Не — отвърна Алон.

— Тогава как бих могла да ви помогна?

— Ще бъде по-добре да го обсъдим насаме, мадмоазел.

— Нямам навика да ходя на уединени места с непознати мъже, мосю. А сега ме извинете.

Тя се обърна и пак протегна ключа към вратата.

— Става дума за ваша картина, мадмоазел Вайнберг. Трябва да говоря с вас за вашия Ван Гог.

Жената застина и отново го погледна. Очите й още излъчваха спокойствие.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, мосю, но аз не притежавам картина на Ван Гог. Ако искате да видите някои от творбите на Винсент, предлагам ви да посетите музея „Д’Орсе“.

Тя пак извърна глава.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — каза тихо Габриел. — Била е купена от вашия дядо от вдовицата на Теодорус ван Гог — Йохана, и подарена на баба ви за рождения й ден. Тя е имала известна прилика с Маргьорит Гаше. Когато сте били дете, картината е висяла в стаята ви. Да продължавам ли?

Спокойствието я напусна. Когато заговори след краткото си изумление, гласът й беше неочаквано гневен:

— Откъде знаете за картината?

— Не мога да ви кажа.

— Разбира се, че не можете — каза тя презрително. — Баща ми винаги ме предупреждаваше, че един ден някой алчен френски търговец на картини ще се опита да ми отнеме платното. Тя не е за продан и ако изчезне в някой момент, ще дам описанието ви на полицията.

— Аз не съм търговец на картини, не съм и французин.

— Тогава кой сте? — попита жената. — И за какво ви е моята картина?

Вътрешният двор беше пуст и тъмен, осветяван единствено от светещите прозорци на апартаментите в сградата. Те го прекосиха мълчаливо и влязоха във фоайето, където ги очакваше старомоден асансьор. Вместо да се качи в него, Хана се заизкачва по широкото стълбище и го заведе на четвъртия етаж. На площадката имаше две великолепни махагонови врати. На дясната нямаше табелка. Жената я отключи и го въведе в жилището. Габриел си отбеляза наум, че тя набра кода на панела за алармената система, преди да светне лампата. Хана Вайнберг, реши той, умееше да пази тайни.

Апартаментът беше голям, с неприветлив вестибюл и библиотека в съседство с всекидневната. Мебелите бяха стари, с избеляла брокатена дамаска, прозорците — скрити зад дебели кадифени завеси, върху полицата на камината тихо тиктакаше позлатен часовник, който не беше точен. Професионалното око на Габриел веднага се насочи към шестте сносни маслени платна, които висяха на стените. Обстановката създаваше усещането за отминала епоха. В действителност Алон едва ли щеше да се изненада, ако видеше Пол Гаше да чете вечерните вестници под светлината на газена лампа.