Даниъл Силва - Пратеникът

— Ще бъда там утре — каза той след минута и затвори.

— Кой беше? — поинтересува се Киара.

— Ейдриън Картър.

— Какво искаше?

— Да отида незабавно във Вашингтон.

— Какво има там?

— Едно момиче — отговори Габриел. — Картър е намерил момичето.

— Как беше полетът?

— Безкраен.

— Дължи се на есенните джет стрийм 41 41 Силни ветрове, които духат във високите слоеве на атмосферата със скорост, достигаща понякога над 300 км/ч. — Б.пр. — каза педантично Картър. — При това положение полетите от Европа до Америка се удължават с два часа.

— Израел не е в Европа, Ейдриън. Той е в Близкия изток.

— Наистина ли?

— Може да попиташ вашия директор на разузнаването. Той ще те изведе от заблуждението.

Картър погледна надменно Габриел, после отново се съсредоточи върху пътя. Пътуваха към Вашингтон от летище „Дълес“ с очуканото волво на Ейдриън. Картър бе облечен със спортно сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. То подсилваше професионалния му имидж. Липсваше му единствено платнената чанта с дълга дръжка и чашата с кафе с инициалите на Националното обществено радио. Караше с доста по-ниска скорост от указаното ограничение и многократно поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Следят ли ни?

— Това са пътни полицаи — отговори Ейдриън. — Те са истински фанатици по този път. Някакви проблеми при паспортния контрол?

— Никакви — отговори Габриел. — Всъщност изглеждаха много щастливи, че ме виждат.

Това бе нещото, което Алон не успя да разбере в Америка — дружелюбността на граничните полицаи. Той винаги намираше нещо успокояващо в мрачната отегченост на израелците, които подпечатваха паспортите на летище „Бен Гурион“. Американските митнически служители бяха далеч по-приветливи.

Габриел погледна през прозореца. Бяха напуснали пътя от летище „Дълес“ и сега се движеха през Маклийн. Преди това бе идвал само веднъж във Вирджиния — на кратко посещение в безопасна квартира на ЦРУ, намираща се дълбоко в коневъдния район, близо до Мидълбърг. Откри, че Маклийн е архетип на американско предградие — чисто и проспериращо, но някак скучно. Минаха край централната търговска част и навлязоха в елегантен жилищен квартал с големи еднофамилни къщи. Парцелите носеха имена като Мериуд и Колониални имения. Пред тях изплува крайпътна табела, на която пишеше: РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР „ДЖОРДЖ БУШ“.

— Не смяташ наистина да ме водиш в главната квартира, нали?

— Не, разбира се — отговори Картър. — Отиваме в Дистрикта.

Габриел знаеше, че вашингтонците наричат Дистрикт малкото градче на река Потомак. Те преминаха по надлеза на магистралата и навлязоха в хълмиста област с гъсти гори. Алон зърна между дърветата големи къщи с изглед към реката.

— Как се казва тя?

— Сара Банкрофт — отговори Ейдриън. — Баща й е бил изпълнителен директор в международния отдел на Ситибанк. През повечето време Сара е живяла в Европа. Тя се чувства уютно в чужбина, за разлика от повечето американци. Говори езици. Знае кога коя вилица да използва.

— Образование?

— Върнала се е тук, за да учи в колеж. Завършила е история на изкуството в Дартмът, после — магистратура в Института за изкуство „Кортолд“ в Лондон. Запознат си с „Кортолд“, нали?

Габриел кимна утвърдително. Това беше едно от най-престижните художествени училища в света. Сред възпитаниците му беше и търговецът на картини от Сейнт Джеймс Джулиан Ишърууд.

— След „Кортолд“ е защитила докторат в Харвард — поясни Картър. — Сега е куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Това е малък музей близо до…

— Познавам „Филипс Кълекшън“, Ейдриън.

— Извинявай — каза искрено Картър.

Голям белоопашат елен изскочи между дърветата и пресече пътя им. Ейдриън намали и се загледа след животното, което изчезна безшумно в притъмняващата гора.

— Кой привлече вниманието ти върху нея? — попита Габриел, но американецът не му отговори. Беше се навел над волана и се взираше в дърветата край пътя за още елени.

— Където има един — каза той, — обикновено има и втори.

— Също като при туристите — подхвърли Алон и повтори въпроса си.

— Тя кандидатства да се присъедини към нашето управление няколко месеца след 11 септември — обясни Картър. — Току-що бе защитила доктората си. Документите й ни се видяха интересни, така че я повикахме и я пратихме при психиатрите в отдел „Кадри“. Те я разнищиха и не харесаха това, което откриха. Казаха, че има твърде независим дух. Че е може би малко по-умна , отколкото е добре за нея. Когато отхвърлихме кандидатурата й, тя отиде във „Филипс“.