Даниъл Силва - Пратеникът

— Аз съм помощник-куратор във „Филипс Кълекшън“ — отговори Сара. — Наистина ли искате да говоря поетично за морала на контратероризма?

— Тогава нека да стесним фокуса на нашия въпрос. Винаги намирам това за ефикасно. Да вземем например мъжа, който заби самолета на Бен в Световния търговски център. — Картър направи пауза. — Припомнете ми, Сара, на кой самолет беше Бен?

— Знаете с кой самолет летеше той — отговори тя. — Беше полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Който беше пилотиран от…

— Марван ал Шехи.

— Да предположим за момент, че Марван ал Шехи по някакъв начин е успял да оцелее. Знам, че звучи налудничаво, Сара, но ми съдействайте заради предмета на обсъждането. Да предположим, че е успял да се добере до Афганистан или Пакистан, или някое друго убежище на терористи. Да допуснем, че знаем къде е той. Трябва ли да изпратим хора от ФБР със заповед за арестуването му, или трябва да се справим с него по по-ефикасен начин? Мъжете в черно? Специалните сили? Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет?

— Мисля, че знаете какво бих направила с него.

— Да допуснем, че искам да го чуя от собствената ви уста, преди да продължим нататък.

— Терористите ни обявиха война — каза тя. — Те нападнаха нашите градове, убиха наши граждани и се опитаха да подрият дейността на нашето правителство.

— Тогава как трябва да постъпим с тях?

— Трябва да се разправим с тях сурово.

— И какво означава това?

— Мъжете в черно. Специалните сили. Ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет.

— А какво ще кажете за човека, който им дава пари? Той също ли е виновен? И ако е така, до каква степен?

— Предполагам, зависи от това дали знае за какво ще бъдат използвани парите.

— А ако знае дяволски добре за какво ще се използват?

— Тогава той е виновен колкото мъжа, който вряза самолета в сградата.

— Ще се чувствате ли спокойна — наистина в правото си — да работите срещу такава личност?

— Преди пет години аз предложих да ви сътруднича — отговори заядливо Сара. — Казахте ми, че не съм квалифицирана. Заявихте ми, че не съм подходяща за този вид работа. А сега искате моята помощ?

Картър изглеждаше равнодушен към нейния протест. Сара внезапно изпита съчувствие към съпругата му.

— Предложихте да ни помогнете, а ние се отнесохме нечестно към вас. Опасявам се, че това го умеем най-добре. Предполагам, мога да продължа да говоря за това колко сме сгрешили. Вероятно бих могъл да се опитам да ви утеша с неискрено извинение. Но честно казано, госпожице Банкрофт, няма време. — В гласа му се долови рязкост, която я нямаше досега. — Така че това, от което се нуждая в момента, е прям отговор. Все още ли желаете да ни помогнете? Искате ли да се борите срещу терористите, или бихте предпочели да продължите живота си с надеждата, че това няма да се случи отново?

— Да се боря? — натърти тя. — Сигурна съм, че можете да намерите по-подходящи хора от мен за тази цел.

— Има различни начини за борба с тях, Сара.

Тя се поколеба. Картър запълни настъпилата тишина, като взе да разглежда ръцете си. Не беше от мъжете, които молят два пъти. В това отношение много приличаше на баща й.

— Да — каза тя накрая. — Бих искала.

— А ако това включва да работите с друга разузнавателна служба, а не с ЦРУ? — попита Картър, сякаш обсъждаше някаква хипотетична възможност. — Разузнавателна служба, която е тясно свързана с нас в борбата срещу ислямските терористи?

— И коя е тя?

Той беше добър в избягването на отговори. Доказа го още веднъж.

— Има един човек, с когото бих искал да се срещнете. Той е сериозен тип. Малко грубоват в обноските. Ще ви зададе няколко въпроса. В действителност ще ви подложи на кръстосан разпит през следващите няколко часа. Понякога въпросите му ще са доста лични. Ако хареса това, което види, ще ви помоли да ни помогнете в една много отговорна операция. Тя крие риск, но е жизненоважна за сигурността на Съединените щати и има пълната подкрепа на ЦРУ. Ако проявявате интерес, останете на мястото си. Ако не — излезте през вратата и ще се престорим, че сте попаднали тук по погрешка.

Сара никога не разбра как Картър го повика или откъде дойде той. Беше нисък и слаб, с късо подстригана коса и прошарени слепоочия. Очите му имаха най-зеления цвят, който някога бе виждала. Ръкостискането му, също като това на Картър, беше кратко, но изпитателно — като на лекар. Говореше свободно английски, но с осезаем акцент. Ако имаше име, то още не бе споменато.