Даниъл Силва - Агентът

Задният прозорец се спусна няколко сантиметра и една ръка с дълги тънки пръсти му направи знак да се качи. Това бе ръката на самия Греъм Сиймор — дългогодишния и високоуважаван заместник генерален директор на МИ5. Мъжът наближаваше шейсетте, но годините му се отразяваха добре — като на отлежало вино. Костюмът му на фино райе от „Савил Роу“ му стоеше безупречно, а леко прошарената гъста руса коса му придаваше вид на манекен от реклами за скъпи, но ненужни накити. Когато Алон седна в колата, Сиймор го изгледа мълчаливо с гранитносивите си очи. Не изглеждаше очарован, но и малцина в неговото положение биха се радвали. Нидерландия, Франция, Германия и Испания — всички те имаха полагащия им се дял от мюсюлмански радикали, но сред професионалните разузнавачи съществуваше разногласие по въпроса коя страна е епицентърът на европейския ислямски екстремизъм. А това бе Обединеното кралство — страната, която Греъм Сиймор се бе заклел да пази.

Габриел знаеше, че кризата, пред която беше изправена Великобритания, бе назрявала дълги години и до голяма степен бе причинена от самите англичани. В продължение на две десетилетия, от началото на 80-те години на миналия век до атентатите на 11 септември 2001 г., британските правителства — както на лейбъристите, така и на консерваторите, бяха отворили врати за най-фанатичните религиозни бойци. Прогонени от страни като Египет, Саудитска Арабия, Йордания и Сирия, те пристигаха в Лондон, където бяха свободни да публикуват, да проповядват, да кроят заговори и събират пари. В резултат Великобритания — страната на Джон Лок, Уилям Шекспир и Уинстън Чърчил — неволно бе позволила да се превърне в най-големия инкубатор на насилническа идеология, която целеше да разруши всичко, за което някога се бе застъпвала. Изправени пред задаващата се буря, Британската служба за сигурност и разузнавателната служба бяха избрали пътя на приспособяването пред този на съпротивата. Екстремизмът бе толериран, докато бе насочен навън , към светските арабски режими, Америка и разбира се, Израел. Крахът на тази политика на примирение стана достояние на целия свят на 7 юли 2005 г., когато три бомби експлодираха в лондонското метро, а четвърта пръсна на парчета градски автобус на Ръсел Скуеър. Загинаха петдесет и двама души и още седемстотин бяха ранени. Извършителите на тази кървава баня не бяха бедни мюсюлмани от чужбина, а британски младежи от средната класа, които се бяха обърнали срещу своята родина. И всички доказателства сочеха, че това е само началото на бурята. Според тайните служби на Нейно величество броят на терористите, живеещи в страната, беше близо шестнадесет хиляди, като три хиляди от тях бяха обучени в лагерите на Ал Кайда. Последните сведения сочеха, че Обединеното кралство е изместило Америка и Израел като приоритетна цел.

— Странно — каза Сиймор, — но като проверихме списъка с пътниците на полета от Амстердам, никъде не срещнахме името Габриел Алон.

— Очевидно не сте гледали достатъчно внимателно.

Заместник генералният директор на МИ5 протегна ръка.

— Не прави това, Греъм. Няма ли по-спешни неща, с които да се заемем, от името в паспорта ми?

— Дай ми го.

Габриел му подаде паспорта си и се загледа през прозореца в трафика по шосе А-4. Беше три и половина следобед, а вече бе тъмно. „Нищо чудно, че арабите стават екстремисти, когато се преместят тук — помисли си той. — Навярно липсата на светлина ги подтиква към джихада и терора“.

Греъм Сиймор отвори паспорта и зачете на глас данните:

— Хайнрих Кивер, място на раждане — Берлин. — Погледна към Габриел. — Източен или Западен?

— Хер Кивер определено е човек от Западен Берлин.

— Имахме споразумение, Алон.

— Да, знам.

— То гласеше, че ще опростим многобройните ти грехове в замяна на едно просто задължение от твоя страна: да ни информираш, когато пристигаш в нашата страна, и да се въздържаш от провеждане на операции на наша територия, за които не си поискал разрешение и сътрудничество.

— Седя на задната седалка на лимузина на МИ5. Какво по-голямо сътрудничество и уведомление ти е нужно?

— А какво ще кажеш за паспорта?

— Чудесен е, нали?

— Знаят ли германците, че злоупотребявате с техни документи за самоличност?

— Злоупотребяваме и с ваши документи, Греъм. Точно това правим.

— Ние не го правим. Британските тайни служби считат за необходимо да пътуват само с британски паспорти.

— Колко спортсменско от тяхна страна — вметна Алон. — Но е далеч по-лесно да пътуваш по света с британски паспорт, отколкото с израелски. И по-безопасно. Пробвай да отидеш в Сирия или Ливан с израелски паспорт. Това ще е преживяване, което никога няма да забравиш.