Алон положи Островски на пода и заговори тихо до ухото му, докато се мъчеше да откопчи ръцете му от гърлото. Монахините се приближиха и започнаха да се молят, заобиколени от тълпа любопитни зяпачи. След трийсет секунди първите полицаи от Виджиланца — ватиканската полиция — пристигнаха да разследват случая. Дотогава Габриел вече не беше там. Той спокойно слизаше по стълбите на базиликата, сложил отново слънчевите си очила, а Лавон крачеше до него.
— Беше чист — казваше Ели. — Казвам ти, Габриел, никой не го следеше.
След един час новината за смъртния случай в „Свети Петър“ достигна италианския ефир, а след още един час се появи първият репортаж в прегледа на европейските новини на Би Би Си. В осем часа вече бе известно името на мъртвия, а в девет — и професията му.
В девет и половина вечерта римско време световният интерес към смъртта на Островски драматично нарасна, когато говорител на Ватиканския пресцентър направи сбито изявление, подсказващо, че смъртта на руския журналист може би е настъпила в резултат на покушение. Съобщението предизвика бурна активност в нюзрумовете по целия свят в този иначе спокоен ден и към полунощ телевизионните бусове със сателитни антени изпълваха Виа дела Кончилиационе от река Тибър до площад „Свети Петър“. Бяха поканени специалисти да анализират събитието от всички възможни ъгли — реални и въображаеми: експерти от полицията и силите за сигурност на Ватикана; експерти, които коментираха рисковете, на които са изложени руските журналисти; специалисти, които говореха за самата катедрала, която бе запечатана и обявена за място на престъпление. Една американска кабелна телевизия дори интервюира автора на книгата за папа Пий XII, пред чиято статуя бе умрял Островски. Изследователят бе въвлечен в безсмислени теории за възможна връзка между мъртвия руски журналист и спорния папа, когато Габриел паркира мотоциклета си в една тиха странична улица близо до стените на Ватикана и се отправи към портата „Санта Анна“.
Млад свещеник стоеше от вътрешната страна на портата и говореше с швейцарския гвардеец, облечен в семпла синя вечерна униформа. Свещеникът кимна за поздрав на Габриел, после се обърна и мълчаливо го съпроводи по Виа Белведере. Те влязоха в Апостолическия дворец през двора „Сан Дамазо“ и се качиха в асансьора, който бавно ги изкачи до третия етаж. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII — ги очакваше в изписаната с фрески лоджия. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Алон и красив като италианска филмова звезда. Ръчно изработеното черно расо стоеше елегантно на стройната му фигура, златен часовник проблесна на ръката му в приглушената светлина, когато отпрати младия свещеник с кратко махване.
— Моля те, кажи ми, че не си убил мъжа в моята базилика — прошепна Донати, след като младият свещеник се оттегли в сенките.
— Не съм убивал никого, Луиджи.
Монсеньор се намръщи, след това подаде на Алон кафява картонена папка с печата на Виджиланца. Габриел я отвори и видя снимка, на която бе прегърнал умиращия Борис Островски. Имаше и други снимки: Габриел се отдалечава, докато случайните свидетели се събират около трупа; Габриел, излизащ през Вратата на Филарете; Габриел и Ели Лавон, крачещи забързано през площад „Свети Петър“. Той затвори папката и я подаде на Донати, сякаш даваше волно пожертвование.
— Те са за теб, Габриел. Мисли за тях като за спомен от посещението ти във Ватикана.
— Предполагам, че Виджиланца има друг комплект.
Донати бавно кимна.
— Ще съм ти безкрайно задължен, ако пуснеш тези снимки в най-близката папска машина за унищожаване на документи.
— Ще го направя — отговори студено Донати, — след като ми разкажеш всичко, което знаеш за случилото се тук този следобед.
— Всъщност знам много малко.
— Тогава защо не започнем с нещо просто? Например какво си търсил там, за бога?
Донати извади цигара от елегантната си златна табакера, почука нетърпеливо с нея по капака, после я запали със златна запалка. Държането му изобщо не беше като на свещеник; Алон непрекъснато трябваше да си напомня, че високият, облечен в расо мъж пред него в действителност е духовник. Изключително интелигентен, безкомпромисен и с пословично сприхав характер, Луиджи Донати беше един от най-могъщите лични секретари в историята на Римокатолическата църква. Той ръководеше Ватикана като министър-председател или главен изпълнителен директор на корпорация от класацията „Форчън 500“ — управленски стил, който му бе спечелил малко приятели зад стените на Ватикана. Ватиканският печат го наричаше Клерикала Распутин, реалната власт зад папския трон, докато многобройните му врагове в Римската курия често го наричаха Черния папа — неласкаво напомняне за йезуитското минало на Донати. Ненавистта към него донякъде бе намаляла през последната година. В крайна сметка, колко бяха мъжете, които можеха да кажат, че са заставали пред куршум, предназначен за папата?
Читать дальше