Даниъл Силва - Московска афера

— Отпуснете се, Борис. Чист сте. Никой не ви следи.

— Откъде знаете?

— Ние сме добри в това, което правим.

— Те са по-добри, приятелю. Имат дългогодишна практика. Правят го още от Октомврийската революция.

— Още една причина да не ви допускаме близо до човека, с когото искате да говорите. Кажете ми съобщението си, Борис, и аз ще го предам на Алон. По-безопасно е за всички. Ние действаме така.

— Съобщението, което трябва да предам, е от изключителна важност. Ще го кажа на него и на никого другиго.

Сервитьорът се появи с кафето и шоколадовия сладолед. Лавон изчака да си тръгне, преди да заговори отново:

— Аз съм добър приятел на въпросния мъж. Познавам го от дълго време. Ако ми кажете съобщението, можете да бъдете сигурен, че ще стигне до неговите уши.

— Ще се срещна с Алон или утре сутрин ще отлетя за Москва и изобщо няма да се срещам с никого. Изборът е ваш. — Тъй като думите му бяха посрещнати с мълчание, руснакът бутна стола си назад и стана. — Рискувах живота си, като дойдох тук. Много от моите колеги журналисти бяха убити за далеч по-незначителни неща.

— Седнете — каза спокойно Ели. — Не правете сцени.

Островски остана прав.

— Казах да седнете, Борис.

Този път той се подчини. Все пак беше руснак. Бе свикнал да получава заповеди.

— За първи път ли сте в Рим? — попита Лавон.

Журналистът кимна утвърдително.

— Позволете ми да ви дам един съвет за следващата ви дестинация.

Ели се наведе напред над масата, както направи и Островски. След две минути руснакът отново се изправи, като този път се насочи на изток през площада към река Тибър. Лавон остана в „Тре Скалини“ достатъчно дълго, за да проведе кратък разговор по мобилния си телефон. После плати сметката и тръгна след него.

В центъра на площад „Свети Петър“, ограден от внушителната Тосканска колонада на Бернини, се извисява египетският обелиск. Пренесен в Рим от Египет от император Калигула през 37 година, той бил преместен на сегашното му място през 1586 г. и бил издигнат с изключително сложна инженерна операция, включваща сто и четиридесет коня и четирийсет и седем родана. За да бъде защитен от терористи и други съвременни заплахи, обелискът бе обграден с бариери от ниски железобетонни стълбчета. Габриел седеше на едно от тях, сложил слънчевите си очила, когато Борис Островски се появи в края на площада. Той огледа приближаващия се руснак, после се обърна и се отправи към редицата метални детектори, разположени пред фасадата на базиликата „Свети Петър“. След като изчака реда си на малка опашка, Алон мина през тях без дори едно пиукане и се заизкачва по огрените от слънцето стълби към портика.

От петте порти на катедралата бе отворена само Вратата на Филарете 13 13 Антонио ди Пиетро Аверлино (ок. 1400 — 1469 г.) — италиански художник и архитект. — Б.пр. . Алон се остави да бъде повлечен от голяма група весели полски поклонници и влезе заедно с тях в атриума. Спря там, за да смени слънчевите си очила с обикновени очила с рогови рамки, след това се насочи към средата на просторния неф. Стоеше пред папския олтар, когато Островски влезе откъм портика.

Руснакът отиде бавно до параклиса със скулптурата „Пиета“. Прекара точно трийсет секунди, давайки си вид, че се удивлява на шедьовъра на Микеланджело, след това продължи покрай дясната страна на нефа и отново спря, този път пред паметника на папа Пий XII. Заради положението на статуята руснакът временно изчезна от полезрението на Габриел. Той погледна към противоположната страна на нефа и видя Ели близо до входа за папската гробница. Очите им се срещнаха за миг и Лавон кимна веднъж. Алон хвърли последен поглед към извисяващия се купол и се отправи към мястото, където го чакаше журналистът.

Скулптурата на Пий XII е доста странна. Дясната ръка на палата е вдигната за благослов, но главата му е обърната леко надясно в отбранителна поза, която създава впечатлението, че военновременният папа се опитва да избегне удар. Ала още по-странна бе сцената, на която Габриел стана свидетел, когато влезе в затвореното пространство, където се издигаше статуята. Борис Островски бе коленичил пред пиедестала с обърнато към тавана лице и вдигнати до гърлото ръце. На няколко крачки от него три африкански монахини разговаряха тихо на френски, сякаш нямаше нищо необичайно да видят мъж, коленичил в пламенно благоговение пред статуята на такъв велик папа.

Алон се промъкна край монахините и бързо се отправи към Островски. Очите му бяха ококорени и застинали в ужас, а ръцете му стискаха собственото му гърло, сякаш се опитваше да се удуши. Не искаше, разбира се; мъжът просто се мъчеше да си поеме въздух. Страданието на журналиста беше неестествено. Всъщност Габриел бе напълно сигурен, че руснакът е бил отровен. Някъде, по някакъв начин, убиецът бе успял да се добере до него въпреки всички предпазни мерки.