Даниъл Силва - Московска афера

Да го нарича тайна квартира вече не бе съвсем точно. Всъщност Алон бе прекарал толкова много време в приятния апартамент близо до Испанските стълби, че хората от интендантството — отдела на Службата, който се занимаваше с безопасните квартири — говореха за него като за римското му жилище. Апартаментът имаше две спални, голяма, светла всекидневна и просторна тераса, която гледаше на запад към Пиаца ди Спаня и базиликата „Свети Петър“. Преди две години бе стоял в сенките на купола, проектиран от Микеланджело, до негово Светейшество папа Павел VII, когато Ватиканът бе нападнат от ислямски терористи. В онзи октомврийски следобед бяха убити повече от седемстотин души и куполът на катедралата бе почти разрушен. По искане на ЦРУ и американския президент Габриел бе проследил и убил двамата саудитци, които бяха замислили и финансирали операцията. Могъщият личен секретар на папата — монсеньор Луиджи Донати, знаеше за участието на Алон в убийствата и мълчаливо ги одобряваше, а вероятно и Светият отец, както подозираше Габриел.

Апартаментът бе оборудван със система, способна да записва времето и продължителността на нежелани посещения и прониквания. Въпреки това, когато излизаше, Алон постави старомоден нишан между вратата и касата. Не защото не вярваше на гениите от Техническия отдел на Службата; просто по душа той бе човек от XVI век и по въпросите на занаята и сигурността се придържаше към старомодните методи. Компютъризираните приспособления за улавяне на чуждо проникване бяха чудесни уреди, но късчето хартия никога не се проваляше и не изискваше дипломиран инженер от Масачузетския технологичен институт, за да го поддържа в изправност.

През нощта бе валяло и тротоарите на Виа Грегориана още бяха мокри, когато Габриел излезе от входа. Той зави надясно към църквата „Тринита дей Монти“ и се спусна по Испанските стъпала до площада, където изпи първото си за деня капучино. След като реши, че връщането му в Рим е минало незабелязано от италианските служби за сигурност, Алон се изкачи отново по Испанските стъпала и яхна един мотоциклет „Пиаджо“. Малкият четиритактов двигател забръмча като насекомо, когато той се понесе по полегатата Виа Венето.

Хотел „Екселсиор“ се издигаше в края на улицата, близо до Вила Боргезе. Габриел паркира на Корсо д’Италия и заключи каската си в отделението за багаж. После сложи слънчеви очила и лятна шапка с козирка и се отправи пеш обратно към Виа Венето. Извървя почти целия булевард до площад „Барберини“, след това пресече от другата страна и отново тръгна към Вила Боргезе. По пътя забеляза четирима мъже, които сметна за цивилни служители на американската служба за сигурност: американското посолство се намираше на Виа Венето № 121, но не видя нито един човек, който да прилича на агент на руското разузнаване.

Сервитьорите на „Дони“ подготвяха масите на тротоара за обяд. Габриел влезе в кафенето и изпи на бара второто си капучино. После отиде до намиращия се в съседство „Екселсиор“ и вдигна слушалката на стенния телефон до асансьорите. Когато се обади телефонистът, поиска да говори с госта Борис Островски и незабавно бе свързан със стаята му. След три позвънявания се обади мъж, който говореше английски с ясно изразен руски акцент. Когато помоли да се обади господин Доналдсън, мъжът отсреща отговори, че там няма човек с такова име, и веднага затвори телефона.

Алон остави няколко секунди линията отворена и се заслуша за звук от евентуален предавател, свързан с линията. Не чу нищо подозрително и върна слушалката на мястото й, а след това отиде в галерия „Боргезе“. Прекара около час пред картините, за да се увери, че не го следят. В единайсет и четиридесет и пет се метна на мотоциклета и се отправи към тихия площад в края на старото гето. Когато пристигна, филето от треска и виното „Фраскати“ го очакваха, както и Ели Лавон.

— Мислех, че си на меден месец.

— Шамрон имаше други идеи.

— Трябва да се научиш да поставяш граници.

— Бих могъл да изградя разделителна стена, но и тя няма да го спре.

Ели се усмихна и отметна от челото си няколко кичура от редичката си коса. Въпреки топлината на римския следобед, той носеше пуловер под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Дори на Габриел, който познаваше Лавон от над трийсет години, понякога му беше трудно да повярва, че блестящият и педантичен дребничък археолог бе в действителност най-добрият проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Връзките му с нея, както и тези на Алон, бяха в най-добрия случай слаби. Наистина той все още изнасяше лекции в Академията — нито един завербуван от Службата сътрудник не излизаше на терен, без да е прекарал няколко дни в ръцете на легендарния Лавон, но напоследък основният му работен адрес бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше библейска археология и редовно участваше в разкопки из страната.