Даниъл Силва - Московска афера

— Спрете тук — каза внезапно Алон.

Касани веднага кликна върху иконката за пауза.

— Моля, върнете предишния кадър.

Инспекторът изпълни молбата.

— Можете ли да увеличите снимката?

— Да — отвърна Касани, — но ще се понижи резолюцията.

— Направете го.

Ватиканският инспектор използва мишката, за да очертае нужната част от изображението, после кликна върху иконката за увеличение. Както бе казал, картината бе мъглява. Ала дори и така, Габриел ясно видя как дясната ръка на самотната фигура бе хванала дясната ръка на руския журналист близо до рамото.

— Къде е трупът на Островски?

— В нашата морга.

— Извършен ли е оглед на тялото?

— Огледах го набързо за следи от физически травми или рани. Не открих нищо.

— Предполагам, че ако го огледате отново, ще откриете малка дупчица на кожата в горната част на ръката. Убиецът му е инжектирал отрова, която парализира дихателната система след няколко минути. Тя бе разработена от КГБ по време на Студената война.

— Веднага ще отида да го огледам.

— Но преди това ще ви помоля за една услуга. — Габриел посочи екрана. — Искам да знам в колко часа този човек се е появил на площада и в каква посока е тръгнал, когато го е напуснал. Освен това са ми необходими петте най-качествени негови снимки, които можете да намерите.

Той беше професионалист и като всеки професионалист си бе давал сметка за разположението на камерите. Бе свалил гарда само веднъж, в 15:47:33 часа — десет секунди след като Борис Островски за първи път бе засечен от ватиканската система за наблюдение в края на площада. Снимката бе направена от камера, разположена близо до Бронзовите врати на Апостолическия дворец. На нея се виждаше мъж с решителна брадичка и широки скули, слънчеви очила с широки рамки и гъста руса коса. Ели Лавон разгледа фотографията на светлината на уличната лампа в горния край на Испанските стъпала. На петдесетина метра оттам екип на Службата бързо претърсваше безопасната квартира за следи от отрови или радиоактивни материали.

— Косата е изкуствена, но предполагам, че скулите са истински. Той е руснак, Габриел. И не е човек, когото бих искал да срещна в някоя тъмна уличка. — Лавон разгледа снимката, на която се виждаше как ръката на убиеца стиска предмишницата на Островски. — Когато са се сблъскали, клетият Борис едва го е погледнал. Смятам, че изобщо не е разбрал какво е станало.

— Така е — каза Алон. — Той влезе направо в базиликата, следвайки инструкциите ти, и в поведението му нямаше нищо необичайно. Мисля, че умря, без да осъзнава защо.

Ели отново погледна снимката на убиеца.

— Държа на това, което казах на излизане от катедралата. Островски беше чист. Не видях да го следят. А няма начин да пропусна някого с такава външност.

— Може би той е бил чист, но не и ние.

— Допускаш, че са следили нас.

— Точно така.

— Но как са разбрали, че ще бъдем там?

— Вероятно Островски е бил следен от месеци в Москва. Когато е пристигнал в Рим, се е свързал с нашето посолство по незащитена линия. Някой от другата страна е засякъл обаждането в Рим или от подслушвателен пост в Москва. Убиецът е професионалист. Той е знаел, че няма да се приближим до Борис, без да го пуснем на обиколка, за да проверим дали има опашка. Направил е това, което истинските професионалисти са обучени да правят: изоставил е мишената и е наблюдавал нас.

— Но как е стигнал във Ватикана десет минути преди Островски?

— Сигурно е следил мен. Не съм го забелязал, Ели. Аз съм виновен, че Островски издъхна на пода на базиликата.

— Звучи смислено, но не е нещо, което твоят обикновен руски гангстер би могъл да свърши успешно.

— Тези, с които си имаме работа, не са гангстери. Те са професионалисти.

Лавон върна снимката на Габриел.

— Онова, което възнамеряваше да ти каже Борис, сигурно е било важно. Някой трябва да открие кой е този мъж и за кого работи.

— Да, някой трябва да го направи.

— Може и да греша, Габриел, но мисля, че на булевард „Цар Саул“ вече са решили кой може да свърши тази работа.

Ели му подаде едно листче.

— Какво е това?

— Съобщение от Шамрон.

— Какво гласи?

— Че меденият ти месец официално е приключил.

На летище „Бен Гурион“ има приемна за ВИП гости, която малко хора знаят, а още по-малко са прекрачвали прага й. До нея се стига през необозначена врата, намираща се близо до гишетата за паспортен контрол, стените й са от йерусалимски пясъчник, обзаведена е с черни кожени мебели и е изпълнена с аромата на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Когато влезе в помещението на следващата вечер, Габриел завари вътре само един човек. Той седеше на края на стола си с леко разтворени крака, подпрял големите си длани върху бастун от маслиново дърво, с изражението на пътник на гаров перон, примирил се с дългото чакане. Както винаги, мъжът бе облечен с изгладени жълтеникавокафяви панталони и бяла памучна риза с навити до лактите ръкави. Главата му — с голото теме и бели коси отстрани като на монах — имаше формата на куршум. Грозните му очила с метални рамки увеличаваха чифт сини очи, които бяха изгубили бистротата си.