Даниъл Силва - Московска афера

— Откога седиш тук? — попита Алон.

— От деня, в който се върна в Италия — отговори Ари Шамрон.

Габриел го изгледа внимателно.

— Защо ме гледаш така?

— Просто се чудех защо не пушиш.

— Геула ми каза да ги зарежа, иначе да му мисля.

— Досега това никога не те е спирало.

— Този път казва истината.

Алон целуна Ари по темето.

— Защо не остави да ме вземе някой от Транспортния отдел?

— Бях наблизо.

— Ти живееш в Тиберия! Сега си пенсионер, Ари. Би трябвало да прекарваш повече време с Геула, за да компенсираш всички онези години, през които не беше до нея.

— Аз никога няма да се пенсионирам! — Шамрон тупна с юмрук по страничната облегалка на стола, за да подсили ефекта от думите си. — Колкото до Геула, именно тя предложи да дойда да те чакам. Каза ми да се махна за няколко часа от къщи, защото само й се пречкам.

Ари затвори за миг очи и се усмихна леко. Любимите му хора, подобно на властта и влиянието, постепенно се бяха изплъзнали от ръцете му. Синът му бе бригаден генерал в Северното командване на израелската отбранителна армия и непрекъснато си намираше извинение, за да избегне възможността да прекара повече време с прочутия си баща, както правеше и дъщеря му, която след дълги години в чужбина най-сетне се бе върнала в Израел. Единствено многострадалната му жена — Геула, предано стоеше до него, но сега, когато Шамрон нямаше никаква официална функция в държавните дела, дори тя — с нейното изключително търпение — смяташе за бреме постоянното му присъствие. Истинското му семейство бяха мъже като Габриел, Навот и Лавон — мъже, които бе вербувал и обучил, които работеха по убеждение и говореха езика, създаден от него. Те бяха тайните стражи на държавата и Ари Шамрон бе техният арогантен, тираничен баща.

— Преди много години сключих един глупав облог — каза Ари. — Посветих живота си на изграждането и защитата на тази страна и предположих, че съпругата и децата ми ще ми простят отсъствията и това, че ги пренебрегвам. Естествено сбърках.

— И сега искаш да причиниш същото и на мен.

— Намекваш за това, че прекъснах медения ти месец ли?

— Да.

— Съпругата ти още е на щат в Службата. Тя разбира повелите на работата ти. Освен това те нямаше повече от месец.

— Бяхме се договорили, че престоят ми в Италия ще бъде за неопределено време.

— Не сме се договаряли за такова нещо, Габриел. Ти подаде молба и по това време не бях в състояние да я отхвърля, не и след онова, което бе преживял в Лондон. — Шамрон смръщи набръчканото си лице. — Знаеш ли какво направих за моя меден месец?

— Разбира се, че знам. Цялата страна знае какво си направил през медения си месец.

Ари се усмихна. Историята естествено беше преувеличена, но съвсем малко. В коридорите и заседателните зали на израелското разузнаване и службите за сигурност Ари Шамрон беше легенда. Той беше прониквал в кралски дворове, бе открадвал тайни на тирани и бе убивал враговете на Израел, понякога със собствените си ръце. Върховния си подвиг бе извършил в една дъждовна майска нощ на 1960 г. в бедняшко предградие северно от Буенос Айрес, където бе скочил от задницата на кола и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста. Дори и сега Шамрон не можеше да се покаже на обществено място в Израел, без да бъде обграден от възрастни оцелели жертви, които просто искаха да докоснат ръцете, които бяха стиснали за гърлото чудовището.

— С Геула се оженихме през април 1947 година, в разгара на Войната за независимост. Счупих с крак чашата, приятелите и роднините ни извикаха Мазел тов , после целунах съпругата си и се върнах в отделението си в Палмах 14 14 Секция към паравоенната организация „Хагана“, съществувала между 1920 — 1948 г., в която се обучавали младежи. — Б.пр. .

— Тогава времената са били други, Ари.

— Не бяха толкова различни. Тогава се сражавахме за нашето оцеляване, сега правим същото. — Шамрон се вгледа изпитателно в Алон през очилата си. — Но ти го знаеш, нали, Габриел? Това обяснява защо не пренебрегна съобщението ми и не се върна във вилата в Умбрия.

— Трябваше да пренебрегна първоначалната ти покана. Тогава нямаше да ми се налага да се озова отново тук… — Той демонстративно огледа мрачната мебелировка. — … в тази стая.

— Не те повиках аз. Борис Островски го направи. После го сполетя нещастието да умре в ръцете ти. А сега ти ще откриеш кой и защо го уби. При дадените обстоятелства това е най-малкото, което можеш да направиш за него.