Даниъл Силва - Московска афера

— Това е част от длъжностните характеристики на поста му.

— Както и на моя. — Ари се усмихна мрачно. — Всичко това навярно ти изяснява защо бяхме толкова заинтересувани да се срещнеш с Борис Островски. И защо сега бихме искали да заминеш за Русия и да откриеш какво е възнамерявал да ни каже.

— Аз ? Никога не съм стъпвал в Русия. Не познавам терена. Дори не говоря езика им.

— Ти притежаваш нещо много по-важно от познаването на мястото и езика.

— И какво е то?

— Име и лице, което изключително изнервеният екип на списание „Московская газета“ ще разпознае.

— Както и руските служби за сигурност.

— Имаме план за това — отвърна Шамрон.

Стареца се усмихна. Той имаше план за всичко.

Имаше агенти по сигурността и в двата края на улица „Наркис“ — тиха, потънала в зеленина уличка в центъра на Йерусалим — и още един, който стоеше на пост пред входа на ниската старомодна жилищна сграда от пясъчник на номер 16. Докато пресичаше малкото фоайе, следван от Шамрон, Габриел не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше поща и името на кутията беше фалшиво. Що се отнася до административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той беше никой. Беше вечният Скитник евреин.

Узи Навот седеше на дивана в дневната на Габриел, вдигнал крака върху масичката за кафе, и стискаше между палеца и показалеца на дясната си ръка израелски дипломатически паспорт. Подаде му го за проверка с израз на отегчено безразличие. Габриел отвори паспорта и погледна снимката. На нея се виждаше среброкос мъж с акуратно подрязана прошарена брада и очила с кръгли стъкла. За съжаление, прошарената брада си беше негова.

— Кой е Натан Голани?

— Служител от среден ранг в Министерството на културата. Специалист е по изграждането на културни мостове между Израел и останалия свят: мир чрез художествено, танцово и музикално изкуство и други безполезни дейности. Доколкото знам, самият Натан е доста изкусен с четката.

— Бил ли е някога в Русия?

— Не, но се кани да го направи. — Навот свали краката си от масичката и седна изправено. — След шест дни заместник-министърът трябва да отпътува на официална визита в Русия. Убедихме го да се разболее в последния момент.

— И Натан Голани ще замине на негово място?

— При условие, че руснаците се съгласят да му издадат виза. От министерството не очакват никакви проблеми по този въпрос.

— Каква е целта на посещението?

Узи бръкна в дипломатическото куфарче от неръждаема стомана и извади лъскава брошура с размера на списание. Той я вдигна, за да може Габриел да види корицата, после я хвърли на масичката за кафе. Очите на Алон се заковаха на една-единствена дума: ЮНЕСКО.

— Може и да е убегнало от вниманието ти, но Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура, известна като ЮНЕСКО, е обявила „Световно десетилетие за популяризиране културата на мира и ненасилието към децата“.

— Прав си, Узи. Някак съм пропуснал това.

— В подкрепа на тази благородна цел всяка година ЮНЕСКО организира конференция, за да се прецени напредъкът и да се обсъдят нови инициативи. Тазгодишната конференция ще се проведе в Мраморния дворец в Санкт Петербург.

— Колко дни ще трябва да слушам тези безсмислици?

— Три — отвърна Навот. — Речта ти е планирана за втория ден на конференцията. Изказването ти ще бъде съсредоточено върху новаторската програма, която въведохме, за да се подобрят културните връзки между израелците и нашите съседи арабите. Ще бъдеш открито критикуван и по всяка вероятност заклеймен като потисник и окупатор. Но много от присъстващите няма да чуят изказването ти, защото, както обикновено, ще излязат масово от залата, щом се качиш на трибуната.

— Така е по-добре, Узи. Никога не съм обичал да говоря пред голяма аудитория. Какво става после?

— При закриването на конференцията нашият посланик в Русия, който по някаква случайност е стар твой приятел, ще те покани да разгледаш Москва. Ако си имал късмета да оцелееш по време на полета с „Аерофлот“, ще се настаниш в хотел „Савой“ и ще се насладиш на културните блага на столицата. Но истинската цел на твоето посещение ще бъде да установиш контакт с някоя си Олга Сухова. Тя е един от най-известните и дискутирани разследващи журналисти в Русия. Освен това е временно изпълняващ длъжността главен редактор на „Московская газета“. Ако някой в „Газета“ знае защо Борис Островски е заминал за Рим, това е Олга.