Даниъл Силва - Московска афера

Алон погледна втренчено снимката на паспорта и разсеяно поглади брадичката си. За последен път се беше бръснал преди четири дни. Брадата му вече бе започнала да се оформя.

— Трябва да пратя съобщение на Киара. Трябва да й кажа, че скоро няма да се върна в Умбрия.

— Тя вече знае — отговори Ари. — Ако искаш, може да я доведем в Йерусалим.

Габриел затвори паспорта и поклати глава.

— Някой трябва да наглежда картината на Пусен. Нека да остане в Италия до моето завръщане.

Той вдигна очи и видя, че Навот го гледа със съмнение през модерните си очила с тънки рамки.

— Какво те мъчи, Узи?

— Не ми казвай, че великият Габриел Алон се притеснява от перспективата красивата му съпруга да го види с прошарена брада.

— Тринайсет килограма — отвърна му Габриел. — Цели тринайсет килограма.

Старото международно летище на Санкт Петербург — Пулково-2, бе подминато от разрушителната сила на прогреса. Напуканата писта бе осеяна с неугледни самолети от съветско време, които изглеждаха неспособни да летят, а самата аерогара приличаше повече на заводски комплекс или затвор, отколкото на център за модерен въздушен транспорт. Габриел влезе в терминала под мътния поглед на млад милиционер и бе насочен към гишето за паспортен контрол от униформена стюардеса, която изглеждаше ядосана от присъствието му. След като бе официално допуснат в Русия, той се отправи към багажната лента, където изчака установения час за получаването на багажа си. Когато вдигна чантата си от тракащия конвейер, Алон забеляза, че ципът е наполовина отворен. Той удължи дръжката и тръгна към мъжката тоалетна, обгърната от облак цигарен дим. Пушенето в терминала бе строго забранено, но руснаците очевидно не смятаха, че забраната стига до тоалетните.

Когато излезе, отвън стоеше пазач. Двамата отидоха заедно до залата за пристигащи, където Габриел бе посрещнат от едра рускиня, облечена в червена блуза с надпис ЮНЕСКО върху огромния й бюст. Тя закачи табелка с името му на ревера и го насочи към един автобус, паркиран на кръговото кръстовище пред летището. Претъпканият с делегати автобус наподобяваше миниатюрна версия на Генералната асамблея. Алон кимна на двама саудитци, които в отговор го изгледаха злобно. Той откри свободно място в задната част на автобуса и седна до навъсен норвежец, който прахоса малкото време до тръгването в неофициална тирада относно нехуманното отношение на Израел към палестинците. Габриел изслуша мълчаливо забележките на дипломата, после внимателно му посочи няколко контрапункта. Когато автобусът вече си проправяше път през натоварения трафик на Московски проспект към центъра на града, норвежецът заяви, че сега разбира по-добре затрудненията пред Израел. Те си размениха визитки и си обещаха да продължат дискусията на вечеря, когато Натан Голани посети Осло.

Един кубински фанатик от другата страна на пътеката се опита да продължи спора, но бе меко прекъснат от рускинята, застанала в предната част на автобуса с микрофон в ръка, която играеше ролята на екскурзовод. Без следа от ирония в усиления й глас, тя показваше забележителностите край широкия булевард: високата статуя на Ленин с протегната ръка, сякаш вечно се опитваше да спре такси, многобройните паметници в чест на Великата отечествена война, внушителните храмове на съветското централно планиране и контрол. Жената пропусна разнебитените административни сгради, жилищните блокове от епохата на Брежнев, рушащи се от собствената си тежест, и витрините на магазините, препълнени със стоки, които съветската държава никога не бе успяла да осигури. Това бяха реликви на голямата лудост, която Съветите се бяха опитали да натрапят на останалата част от света. Сега в съзнанието на новите руснаци ужасните престъпления на болшевиките бяха само етап от пътя към ерата на руското величие. Лагерите ГУЛАГ, жестокостта, милионите, загинали от глада и репресиите — това бяха само неприятни подробности. От никого не бе подирена сметка за действията му. Никой не бе наказан за греховете си.

Грозният Московски проспект най-сетне отстъпи пред европейската елегантност на градския център. Първата спирка бе хотел „Астория“ — главната квартира на делегациите от Западния свят. С чанта в ръка, Габриел влезе в натруфеното фоайе заедно с новите си другари от сферата на културата и се нареди на дългата опашка пред рецепцията. Макар че капитализмът бе превзел с щурм Русия, представите за обслужване на клиентите не бяха променени. Алон стоя двайсет минути на опашката, преди да бъде обслужен със съветска сърдечност от жена с лененоруса коса, която не направи опит да прикрие омразата си към него. Той отказа равнодушното предложение на пиколото и занесе сам багажа си до стаята. Не си направи труда да я претърсва, сега играеше по Московските правила. „Приеми, че всяка стая е оборудвана с подслушвателни устройства и всеки телефонен разговор се подслушва. Приеми, че всеки човек, с когото се срещаш, е под контрола на противника. Не гледай назад. Никога не си абсолютно сам“.