Даниъл Силва - Московска афера

На улица „Тверская“ в Москва лъскавите чужди коли на новобогаташите маневрираха сред грозните лади и жигулита. Троицката кула на Кремъл почти се губеше сред тънкото було на автомобилните изпарения, прочутата й червена звезда изглеждаше печално като поредната реклама на вносна луксозна стока. В бара на хотел „Савой“ модно облечените бизнесмени и техните бодигардове пиеха студена бира вместо водка. Черните им бентлита и рейндж роувъри чакаха пред входа със запалени мотори, готови да потеглят. Тези дни разговорите за бензина едва ли бяха приоритет в Русия. Петролът, както почти всичко друго, беше в изобилие.

В седем и половина вечерта Габриел слезе във фоайето, облечен в черен костюм и сребриста дипломатическа вратовръзка. Когато излезе от входа, той огледа лицата зад воланите на паркираните коли, след това се насочи надолу по хълма към Театрални проспект. На върха на ниско възвишение се показа жълтата крепост на Лубянка — централата на ФСБ. В сянката й се редяха витрините на бутици на западни дизайнери, достойни за Родео Драйв или Медисън Авеню. Габриел се удиви от поразителния контраст, макар че това бе само малка пантомима за двамата агенти, които бяха оставили комфорта на колите си с климатици и го следваха пеш.

Той погледна взетата от хотела карта на града — съвсем ненужно, защото маршрутът му бе предварително планиран — и тръгна към просторната еспланада в подножието на кремълските стени. Мина край редица павилиони, продаващи всичко: от съветски хокейни фланелки до бюстове на убийците Ленин и Сталин, после сви наляво и излезе на Червения площад. Последните поклонници за деня стояха пред входа на мавзолея на Ленин, като пиеха кока-кола и си вееха с туристически брошури и пътеводители за нощния живот в Москва. Какво ли ги бе довело тук? Вяра? Носталгия по старите времена? Или някакви патологични причини? За да преценят дали тялото под стъкления похлупак е истинско, или е по-подходящо за музея на восъчните фигури?

Габриел се отправи през площада към катедралата „Василий Блажени“ с шарените като захарни пръчки кубета, после тръгна край източната стена на Кремъл към Москва река. На отсрещния бряг, на улица „Серафимович“ № 2, се издигаше прочутият „Дом на набережной“ — колосална жилищна сграда, построена от Сталин през 1931 г. за елитни представители на номенклатурата . В разгара на Големия терор 766 души, или една трета от обитателите й, били репресирани, а останалите „привилегировани“ живеели в постоянен страх, че някой ще почука на вратата им. Независимо от кървавата й история, мнозина от представителите на стария съветски елит и децата им все още обитаваха сградата и апартаментите в нея се продаваха за милиони долари. Нищо от външността й не бе променено, с изключение на покрива, който сега бе увенчан от огромна въртяща се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Нацистите се бяха провалили в опита си да завладеят Москва, но шестдесет години след края на войната символът на германската индустриална мощ увенчаваше една от най-престижните забележителности на града.

Габриел хвърли още един ненужен поглед към картата и тръгна по Големия Москворецки мост. Червено-черните знамена на управляващата партия „Единна Русия“, окачени на осветителните стълбове, се полюшваха като пияни от топлия ветрец. В другия край на моста имаше билборд, висок колкото триетажна сграда, с лика на руския президент. Така, както вървяха нещата, в края на лятото той щеше да се изправи за четвърти път пред руския „електорат“. Нямаше кой знае каква неизвестност около крайния резултат: президентът отдавна бе прочистил Русия от опасните демократични тенденции и официално одобрените опозиционни партии не бяха нищо повече от полезни идиоти. Усмихващият се от билборда мъж беше новият цар — във всичко, освен по име — и проявяваше огромни имперски амбиции.

На отсрещния бряг на реката се простираше приятният квартал Замоскворечие. Избегнал архитектурния терор на Сталиновия градоустройствен план, районът бе запазил част от атмосферата на Москва от XIX век. Габриел вървеше край величествени сгради с напукана мазилка и църкви с куполи с форма на луковици, докато стигна до оградения комплекс на „Болшая Ординка“ № 56. На табелата на портата бе написано на английски, руски и иврит „Посолство на Израел“. Алон вдигна паспорта си към широкоъгълния обектив на наблюдателната камера и чу как електронната ключалка веднага изщрака и портата се отвори. Докато влизаше в комплекса, той погледна през рамо и видя как един мъж в паркирана до отсрещния тротоар кола вдига фотоапарат и най-безочливо го снима. Очевидно от ФСБ знаеха за вечерния прием на посланика и възнамеряваха да плашат гостите при пристигането и заминаването им.