Даниъл Силва - Московска афера

Когато разговорът приключи, два чифта ръце го изправиха на крака. Едва сега успя да види лицето на мъжа, когото познаваше само като Сергей. Изглеждаше почти като през онази нощ в Лубянка. Същият сив костюм. Същият сив тен. Същият проницателен поглед зад кръгли очила. Този път носеше стилен дъждобран. Малката му брадичка ала Ленин беше подстригана наскоро.

— Мисля, че ти казах да не се връщаш в Русия, Алон.

— Ако си бяхте свършили работата, нямаше да се наложи да се връщам.

— Каква работа?

— Да попречите на отрепки като Иван да наводнят света с оръжия и зенитни ракети.

Сергей въздъхна тежко, сякаш искаше да покаже, че това е последният начин, по който се е надявал да прекара вечерта. После хвана белезниците на Габриел и ги дръпна рязко. Ако китките му не бяха станали безчувствени, сигурно щеше адски да го заболи. Тръгнаха заедно през склада, като Сергей вървеше на една крачка зад него, и излязоха през врата, достатъчно широка, за да минават през нея товарните камиони на Иван. Пак валеше; трима от телохранителите на Медведев се бяха подслонили под стрехата и разговаряха тихо на руски. На няколко крачки от тях беше паркиран служебен седан на ФСБ. Сергей настани Габриел на задната седалка и затвори вратата.

Руснакът подкара колата с „Макаров“ в ръка и пуснато радио. Разбира се, предаваха поредната реч на президента. Как иначе? Пътят беше тесен и минаваше през гъста брезова гора. Между дърветата се мяркаха дачи — не като дачата на Иван, а истински руски дачи. Някои бяха с размерите на старинна селска къща, други бяха малко по-големи от барака за инструменти. Всичките бяха заобиколени от малки парцели обработваема земя. Габриел си помисли за Олга Сухова, която си отглеждаше репички.

Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име…

Той погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Ленин.

Те оглеждаха подозрително пътя зад тях.

— Следят ли ни, Сергей?

— Не се казвам Сергей. Името ми е полковник Григорий Булганов.

— Как сте, полковник Булганов?

— Чудесно, Алон. А сега си затвори устата.

Булганов намали скоростта и спря в една отбивка на пътя. Предупреди Габриел да не мърда, излезе от колата и отвори багажника. Порови в него, после застана от страната на Габриел. Когато отвори вратата, в едната си ръка държеше пистолета, а в другата — ръждясали клещи за рязане на тел.

— Какво ще правиш? Ще ме нарежеш на малки парченца?

Булганов остави пистолета върху покрива на колата.

— Мълчи и излизай.

Алон се подчини. Руснакът го завъртя с лице към автомобила и хвана белезниците. Чу се кратко изщракване и ръцете на Габриел се оказаха свободни.

— Ще ми кажеш ли какво става, Сергей?

— Казах ти, Алон. Казвам се Григорий. Полковник Григорий Булганов. — Той подаде пистолета на Габриел. — Предполагам, че знаеш как се борави с него?

Алон взе оръжието.

— Можеш ли да свалиш тези железа от китките ми?

— Не и без ключ. Освен това ще трябва да ги носиш, когато се върнем в онзи склад. Само така ще успеем да измъкнем Елена жива оттам. — Булганов го възнагради с една от хитрите си усмивки. — Да не мислеше, че ще оставя онези чудовища да я убият, Алон?

— Не, разбира се, Сергей . Защо бих си помислил подобно нещо?

— Сигурен съм, че ти се иска да ми зададеш няколко въпроса.

— Няколко хиляди, ако трябва да съм точен.

— Ще имаме време за тях по-късно. Влез отново в колата и се преструвай, че ръцете ти все още са оковани.

Габриел се взираше през прозореца в дачите между дърветата. Не ги виждаше. Вместо това видя мъж, който приличаше на Ленин, седнал на масата за разпити в Лубянка. Беше възможно Булганов да играе някаква игра. Възможно, помисли си той, но малко вероятно. Полковникът току-що бе освободил ръцете му и му беше дал зареден пистолет, с който, стига да пожелаеше, можеше да пръсне мозъка му по предното стъкло на колата.

— За какво разговаряхте с Аркадий на руски?

— Той ми каза, че иска да получи информация от теб.

— Каза ли каква информация?

— Не, поиска да те заведа в гората и да опра пистолет в главата ти. Трябваше да ти дам последен шанс да проговориш, преди да те убия.

— И ти се съгласи?

— Това е дълга история. Важното е, че можем да се възползваме от нея. Ще влезем през същата врата, през която излязохме. Ще кажа на Аркадий, че си размислил. Че си готов да му кажеш всичко, което иска да знае. После, когато се приближим достатъчно до него, ще го застрелям.