Даниъл Силва - Московска афера

— Медведев?

— Да, аз ще се погрижа за Аркадий. Остават двете горили. И двамата са били в специалните части. Владеят отлично оръжията си. Аз съм най-обикновен офицер от контраразузнаването на ФСБ. Следя шпиони.

Булганов погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не можеш да влезеш в сградата с пистолета в ръце, Алон. Трябва да го скриеш някъде, откъдето можеш бързо да го извадиш. Чух, че си добър стрелец. Ще можеш ли да изкараш този „Макаров“ навреме, за да не ни убият онези горили?

Габриел мушна пистолета в колана на панталона си и го прикри със сакото си.

— Дръж пистолета си насочен към мен, докато не настъпи моментът. Когато видя, че го насочваш към Аркадий, ще премина към действие.

— Значи остават трите момчета отвън.

— Те няма да стоят дълго навън; не и като чуят, че в склада се стреля. Каквото и да правиш, не им предлагай да оставят оръжията си и да се предадат. В реалния свят нещата не стават по този начин. Просто се обърни и открий стрелба. И не пропускай. Няма да имаме време да презаредим.

— В пълнителя ти има само осем патрона.

— Ако се наложи да използвам повече от пет, значи сме загазили.

— Виждаш ли достатъчно ясно?

— Виждам добре.

— Трябва да ти призная нещо, Алон.

— Какво?

— Досега не съм стрелял по човек.

— Просто натискаш спусъка, Григорий. Пистолетът работи много по-ефикасно, когато натискаш спусъка.

Когато Алон и Булганов се върнаха, тримата пазачи продължаваха да си бъбрят край входа на склада. Изглежда, някой беше открил къде Иван държи бирата, защото и тримата отпиваха от грамадни бутилки „Балтика“. Габриел тръгна към тях, като придържаше китката на дясната си ръка с дланта на лявата, за да създаде илюзията, че все още е окован. Булганов вървеше половин стъпка зад него с насочен към гърба му „Макаров“. Пазачите проявиха слаб интерес към завръщането им. Очевидно бяха свикнали да виждат осъдени на смърт мъже, развеждани наоколо под дулото на пистолет.

От входа за товарни коли до мястото, където Елена Харкова седеше, прикована с белезници към металния стол, имаше точно четиридесет и две крачки. Габриел знаеше това, защото ги броеше наум, докато изминаваше разстоянието заедно с полковник Григорий Булганов. Полковникът, който преди два месеца беше заповядал да го хвърлят по стълбището в Лубянка. Полковникът, който в онази нощ се бе нарекъл Сергей и бе казал, че ще го убие, ако се завърне в Русия. Полковникът, който никога не беше стрелял по хора и от когото зависеше животът на Габриел.

Аркадий Медведев стоеше по риза пред Елена и крещеше мръсотии в лицето й. Когато Булганов и Алон го наближиха, той се обърна към тях с ръце на кръста и затъкнат в колана на панталона му пистолет. Лука Осипов и плешивият гигант стояха непосредствено зад Елена, по един от всяка страна на стола. Разположението им не беше много удобно, помисли си Габриел, но Елена все още бе прикована към стола, така че нямаше как да попадне на огневата му линия. Когато се озоваха на разстояние, от което нямаше как да пропусне мишената си, Булганов каза нещо на руски на Медведев. Аркадий се усмихна и погледна Алон.

— Вразуми се значи.

— Да, Аркадий, вразумих се.

— Кажи ми тогава. Къде са децата на Иван?

— Какви деца?

Медведев се намръщи и погледна към Булганов. Полковникът се намръщи на свой ред и насочи пистолета си към сърцето на Медведев. Алон направи крачка вдясно, като едновременно с това бръкна под сакото си за скрития „Макаров“. Стреляха едновременно: Григорий — в гърдите на Аркадий, а Габриел — в плоското чело на плешивия гигант. Лука Осипов направи неуспешен опит да извади оръжието си. Куршумът на Алон го улучи непосредствено под брадичката и излезе през основата на черепа му.

В същия миг се чу звук от строшено стъкло — тримата мъже пред склада бяха изпуснали едновременно бутилките си с бира. Те влетяха вкупом през вратата — като пикиращи патици във видеоигра със стрелба по мишени. Габриел ги свали с три поредни изстрела: в главата, в главата, в торса.

Той се завъртя и погледна към Елена. Тя отчаяно се опитваше да измъкне китките си от белезниците с отворена в беззвучен писък уста. Алон искаше да я успокои, но не можеше; Аркадий Медведев все още беше жив и се мъчеше да извади стечкина от панталона си. Той изрита пистолета от ръцете му и се надвеси над него. Руснакът си пое с мъка въздух, от ъгълчето на устата му се стичаше розова пяна.

— Искам да предадеш едно съобщение на Иван — каза Габриел. — Ще го направиш ли заради мен, Аркадий?