Даниъл Силва - Предателят

Алон не трябваше да чака дълго за отговор. Изминаха десет секунди. Не повече. Чернов заяви, че иска да говори. Каза, че съжалява. Каза, че искал да помогне.

Дадоха му дрехи, за да се облече, и една доза алпразолам 23 23 Медикамент с противострахово и седативно-хипнотично действие. — Б.пр. , за да успокоят безпокойството му. Позволиха му да седне на подходящ стол със свободни ръце, макар че столът бе обърнат така, че нямаше как да не вижда двамата си мъртви служители — сурово напомняне за съдбата, която го очакваше, ако отново се върнеше на твърдението, че не знае нищо. След няколко часа труповете щяха да изчезнат от лицето на земята. Владимир Чернов щеше да изчезне с тях. Дали щеше да срещне смъртта си безболезнено или при изключително насилие, зависеше от едно нещо: да отговори вярно на всеки от въпросите на Габриел.

Алпразоламът имаше допълнителното свойство да развърже езика на Чернов и бе необходимо само съвсем леко подтикване от страна на Алон, за да го накара да говори. Той започна, като направи комплимент на Габриел за операцията, която бяха провели пред дома му.

— И КГБ не можеше да го направи по-добре — каза той без следа от ирония в гласа.

— Извинявай, но не съм поласкан.

— Вие току-що убихте хладнокръвно двама души, Алон. Нямате право да възразявате срещу сравненията с бившата ми служба.

— Знаеш името ми.

Чернов успя да се усмихне слабо.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Цигарите са вредни за здравето ти.

— Не е ли традиция да се дава на осъдения да изпуши една цигара?

— Продължавай да говориш, Владимир, и ще те оставя жив.

— След това, което видях тази вечер? За глупак ли ме вземате, Алон?

— Не за глупак, Владимир, само за бивш кагебистки главорез, който някак си е успял да се измъкне от калта. Но да запазим любезния тон, а? Ти тъкмо се канеше да ми кажеш кога за първи път срещна мъжа от снимката. — Габриел замълча за миг, после додаде: — Мъжа, известен като Другаря Жирлов.

Коктейлът от наркотици, който течеше в кръвоносната система на Чернов, не му позволи да предприеме поредната акция на отричане. Нито да прикрие изненадата си от факта, че Габриел знае кодовото име на един от най-секретните черни оперативни работници на КГБ.

— Беше през 1995-а или 96-а година. Имах малка охранителна фирма. Не печелех колкото хора като Иван Харков и Виктор Орлов, но се справях доста добре. Другаря Жирлов дойде при мен с изгодно предложение. Той бе вече известен в Москва. За него ставаше доста опасно да има пряка връзка с клиентите си. Нуждаеше се от някой, който да действа като посредник, или ако щете, като агент, приемащ поръчките. Иначе нямаше да доживее да се радва на плодовете на труда си.

— И ти се нагърби доброволно да бъдеш този човек… срещу комисиона, разбира се.

— Десет процента. Когато някой имаше нужда да му се свърши някаква работа, идваше при мен и аз приемах предложението вместо него. Ако той имаше желание да я свърши, казваше цената си. После аз се връщах при клиента и сключвах сделката. Всички пари минаваха през мен. Аз ги изпирах чрез консултантската си фирма и плащах на Другаря Жирлов за извършените услуги. Може да не ви се вярва, но той наистина плащаше данъци върху дохода, придобиван от убиването и отвличането на хора.

— Само в Русия.

— Бяха луди времена, Алон. Лесно е да ни съдите, но никога не сте виждали страната ви и парите ви да изчезват за един миг. Хората правеха каквото трябва, за да оцелеят. Това беше законът на джунглата. Наистина.

— Спести ми тъжната история, Владимир. Била е джунгла само за теб и твоите спътници от руската мафия. Но аз се отплеснах. Разказваше ми за Другаря Жирлов. Канеше се да ми кажеш истинското му име.

— Искам цигара.

— Не си в позиция да поставяш искания.

— Моля ви, Алон. Снощи имах една кутия в джоба на палтото. Ако не ви затруднявам много, искам една цигара сега. Кълна се, че няма да се опитвам да правя нищо.

Габриел погледна към Яков. Цигарата бе донесена запалена. Чернов си дръпна силно, после каза на Алон името, което той искаше да чуе. Петров. Антон Дмитриевич Петров.

Не че имало значение, добави бързо Чернов. Петров не бил използвал името от години. Син на полковник от КГБ, работещ за източноберлинската резидентура , той бил роден в Германската демократична република през най-мрачните дни на Студената война. Тъй като бил единствено дете, разрешавали му да играе с германчетата и говорел двата езика още от най-ранна възраст. Всъщност немският му бил толкова добър, че минавал за местен по улиците на Източен Берлин. От КГБ тайно насърчили езиковите му умения, като му разрешили да остане да учи в ГДР, вместо да се върне в Съветския съюз. След като завършил с отличие гимназия в Източен Берлин, той следвал в престижния Лайпцигски университет, където се дипломирал със специалност химия. За кратко обмислял възможността да придобие по-висока научна степен и даже да гради медицинска кариера. Обаче Московският център имал други планове.