Даниъл Силва - Предателят

— Кога е открил офис тук?

— Преди пет години. Известно време е създавал главоболия на Лангли. Американците няма да пролеят и сълза, ако го сполети някой инцидент.

— На каква възраст е?

— На четиридесет и шест години.

— В добра физическа форма, предполагам.

— Фигурата му е като мавзолея на Ленин и поддържа формата си.

Навот подаде на Габриел своя джобен компютър. На екрана се виждаше снимка от наблюдението, направена по-рано този следобед. Тя показваше Чернов на влизане в неговата офис сграда. Беше едър мъж, висок над един и осемдесет, доста оплешивял и с малки очички на кръглото си месесто лице.

— Има ли си лична охрана?

— Разкарва се из града с голямо черно ауди седан. Прозорците очевидно са бронирани. Такъв е и мъжът, който седи до него. Бих казал, че и шофьорът, и бодигардът са изключително добре въоръжени.

— Семейство?

— Бившата му съпруга и децата са в Москва. Има си приятелка тук, в Женева.

— Швейцарка?

— Рускиня. Хлапачка от провинцията. Продава ръкавици на ъгъла на офис сградата на Чернов.

— Тази хлапачка има ли си име?

— Людмила Акулова. Тази вечер ще вечерят навън. В ресторант, наречен „Лез Армюр“.

Габриел го знаеше. Ресторантът се намираше в Стария град, близо до кметството.

— В колко часа?

— В осем и половина.

— На какво разстояние е апартаментът на Владимир от „Лез Армюр“?

— Не е далече. Той живее близо до катедралата.

— Какво представлява сградата?

— Малка и традиционна. На входната врата има домофон с клавиатура. Обитателите могат да използват ключовете си или да наберат кода. Ние огледахме вътре този следобед. Има асансьор, но апартаментът на Владимир е на първия етаж.

— А улицата?

— Тиха е дори по обяд. През нощта… — Гласът на Навот заглъхна. — … е пълно мъртвило.

— Ял ли си някога в „Лез Армюр“?

— Не мога да кажа, че съм имал това удоволствие.

— Ако те седнат да вечерят в осем и половина, ще стане доста късно, докато се приберат в апартамента. Тогава ще го хванем.

— Предполагаш, че Людмила ще го придружава?

— Да, Узи. Така предполагам.

— Какво ще правим с нея?

— Ще й изкараме акъла и ще я зарежем там.

— А какво ще правим с шофьора и бодигарда?

— Ще имам нужда от тях, за да подсиля становището си.

— Ще ни трябва нещо за отвличане на вниманието.

— Твоето отвличащо вниманието нещо е горе, в стая 702. Регистрирана е като Айрини Мур. Истинското й име е Сара Банкрофт.

— Къде искаш да ги отведем?

— Някъде от другата страна на границата. На някое изолирано място. Кажи на интендантството, че ще имаме нужда от камериерски услуги. Кажи им, че ще бъде мръсно и разхвърляно.

Има много изкушени хора, които отхвърлят Женева като скучна и провинциална, като калвинистка прислужница, която е твърде фригидна, за да разхлаби корсажа си. Обаче те не са слушали звъна на църковните й камбани в мразовита зимна нощ, нито са гледали как снежинките кацат нежно по калдъръмените й улици. А и не са вечеряли в някой тих ъгъл на ресторанта „Лез Армюр“ в компанията на красива рускиня. Салатите бяха хрупкави, телешкото — превъзходно, а виното — „Батар Монтраше“ от 2006 г. на Жозеф Друен — бе поднесено с перфектна температура от внимателен сомелиер. Те изпиха бавно коняка си — нещо обичайно за снежна февруарска нощ в Женева, и в единадесет часа се държаха за ръце, когато се настаниха на задната седалка на мерцедеса, паркиран пред стария арсенал. Всички признаци обещаваха страстна нощ в апартамента близо до катедралата. Това наистина можеше да се случи, ако не беше жената, която чакаше пред входната врата под сипещия се сняг.

Тя имаше бяла като алабастър кожа и носеше кожено яке и мрежести чорапи. Ако гримът й не бе размазан от нощния плач, жената щеше да е много красива. Отначало двойката, която слезе от задната врата на мерцедеса, не й обърна особено внимание. Бездомница, сигурно си бяха помислили. Работещо момиче. Може би наркоманка. Със сигурност не беше заплаха за мъж като Владимир Чернов. В крайна сметка някога той бе работил като бодигард на последния ръководител на Съветския съюз. Чернов можеше да се справи с всичко. Или поне така си мислеше.

Отначало гласът й бе жаловит, детски. Тя се обърна към Чернов на малко име — явен шок — и го обвини в множество любовни престъпления. Той й се бил обяснил в любов, каза тя. Бил й дал обещания за бъдещето. Обещал й финансова подкрепа за детето, за което сега тя се грижела сама. С Людмила до него, която вече кипеше от гняв, Чернов се опита да каже на жената, че очевидно го бърка с някого другиго. Това му спечели силен шамар през лицето, което накара бодигардовете да слязат от колата.