Даниъл Силва - Предателят

— Кой им плаща?

— Петров се разплаща с тях от своя дял. Чух, че е много щедър. Никога не е имал проблеми с работниците си.

Чернов бе изпушил цигарата си чак до филтъра. Той си дръпна от нея за последен път и се огледа за място, където да сложи фаса. Яков го взе от пръстите му и го хвърли в огъня. Габриел отхвърли молбата за втора цигара и поднови разпита си.

— Онази вечер някой откри бясна стрелба по една руска журналистка в Оксфорд.

— Имате предвид Олга Сухова?

— Точно така. И не мисля, че Петров беше там онази вечер.

— Ако беше там, Олга нямаше да оцелее. Беше спешна поръчка. Той изпрати двама от сътрудниците си да я свършат вместо него.

— Къде беше Петров?

— Беше в Италия и се подготвяше да отвлече съпругата ви.

Габриел почувства нов прилив на гняв. Потисна го и зададе следващия си въпрос:

— Той как ни откри?

— Не е той. Откри ви СВР. Чули слухове, че се укривате в Италия, и започнаха да притискат своите източници в италианските служби. Накрая един от тях ви предаде за пари.

— Знаеш ли кой е той?

— Не.

Алон не настоя. Вярваше, че руснакът казва истината.

— Каква информация ви беше дадена за мен?

— Името ви и мястото на имението, където живеете.

— Защо чакахте толкова дълго, преди да действате?

— Такива бяха инструкциите на клиента. Операцията срещу съпругата ви да се проведе само ако отвличането на Булганов мине гладко… и ако клиентът даде заповед да се действа.

— Кога получи такава заповед?

— Седмица след отвличането на Булганов.

— От Маленски ли дойде тя?

— Не, от самия клиент. Иван се обади в офиса ми в Женева. Съвсем недвусмислено даде да се разбере, че Петров трябва да се насочи към втората мишена. — Чернов замълча за момент. — Видях снимка на съпругата ви, Алон. Тя е изключително красива жена. Съжалявам, че трябваше да я похитим, но бизнесът си…

Габриел удари силно с глока руснака през лицето, разкървавявайки отново цепнатината над окото му.

— Къде е сега Петров?

— Не знам.

Алон погледна към огъня.

— Спомни си уговорката ни, Владимир.

— Може да обелите плътта от костите ми, Алон, и пак няма да мога да ви кажа къде е той. Не знам къде живее, нито къде е в даден момент.

— Как се свързваш с него?

— Не го правя. Той се свързва с мен.

— Как?

— По телефона. Но не си и помисляйте да опитвате да го проследите. Той постоянно си сменя телефонните номера и никога не запазва един задълго.

— Какви са финансовите ви споразумения?

— Същите като навремето в Москва. Клиентът плаща на мен, а аз плащам на Петров.

— Изпирате ли парите през „Риджънси Секюрити“?

— В Европа това е твърде сложно. Тук му се плаща в брой.

— Къде доставяш парите?

— Притежаваме няколко съвместни банкови сейфа в Швейцария. Оставям парите в сейфа и той си ги взема, когато поиска.

— Кога за последен път си пълнил сейфа?

Чернов потъна в мълчание. Габриел се втренчи в огъня и повтори въпроса.

— Завчера оставих пет милиона евро в Цюрих.

— По кое време?

— Точно преди да затворят. Обичам да ходя, когато банката е празна.

— Как се казва банката?

— „Бекер и Пул“.

Габриел знаеше тази банка. Знаеше също и адреса й. Сега той попита за него просто за да се увери, че Чернов не лъже. Руснакът отговори вярно. „Бекер и Пул“ се намираше на Талщрасе № 26.

— Какъв е номерът на сейфа?

— Девет, седем, три, осем, три, шест, две, четири.

— Повтори го.

Руснакът го направи. Нямаше грешки.

— Парола?

— Балзак.

— Колко поетично.

— Петров я избра. Той обича да чете. Аз никога не съм имал време за това. — Чернов погледна пистолета в ръката на Алон. — Предполагам, че никога няма и да имам.

Във вилата над езерото Анеси прозвуча още един последен изстрел. Габриел не го чу. В момента на възпроизвеждането му той седеше до Узи Навот във вана, който се спускаше бързо към долината в сивата утринна светлина. Те спряха в Женева колкото да вземат Сара Банкрофт от хотел „Бристол“, после се отправиха към Цюрих.

Стаята в мазето на малката дача не беше напълно откъсната от външния свят. Високо в единия ъгъл имаше малко прозорче, покрито отвътре с вековна мръсотия, а отвън — със снежна пряспа. Всеки ден за няколко минути, когато слънчевите лъчи падаха под подходящия ъгъл, снегът ставаше ален и изпълваше стаята със слаба светлина. Те предполагаха, че това става при изгрев-слънце, но не бяха сигурни. Заедно със свободата Иван им бе откраднал и времето.