Даниъл Силва - Предателят

Киара ценеше всяка секунда светлина, дори това да означаваше, че е принудена да гледа право в разраненото лице на Григорий. Разрезите, синините и деформиращите отоци: имаше моменти, в които той изобщо не приличаше на човек. Тя се грижеше за него, колкото можеше, а веднъж смело поиска от пазачите на Иван бинтове и нещо обезболяващо. Искането й се стори забавно на охранителите. Те се бяха потрудили здравата да докарат Григорий до това състояние и не бяха готови да позволят на новата затворничка да заличи техните усилия с марля и мехлем.

През цялото време ръцете им бяха заключени с белезници, а краката им — оковани. Не им дадоха възглавници или одеяла и нямаха отопление даже през мразовитите нощи. Два пъти на ден им носеха по малко храна — коричка хляб, няколко резенчета тлъст салам и слаб чай в картонени чашки — и два пъти ги водеха в една тъмна и зловонна тоалетна. Нощите прекарваха, притиснати един до друг, върху студения циментов под. През първата нощ Киара сънува, че търси едно дете сред безкрайна брезова гора, покрита със сняг. Събуждайки се с усилие на волята, тя откри, че Григорий се опитва внимателно да я успокои. Следващата нощ Киара се събуди от внезапно бликналата топла течност между бедрата й. Този път той не можа да я утеши. Току-що бе загубила детето на Габриел.

Давайки си сметка за микрофоните на Иван, двамата не говореха за нищо сериозно. Накрая, на третия ден от пребиваването им заедно, през кратките мигове на светлина в стаята, Григорий я попита как е била отвлечена. Тя се замисли за момент, преди да отговори, после му разказа старателно съставена версия на истината. Каза му, че е била похитена на един път в Италия и че двама младежи — добри момчета с блестящо бъдеще — са били убити, опитвайки се да я защитят. Обаче пропусна да спомене, че три дни преди залавянето й е била край Лаго ди Комо и е участвала в разпита на бившата съпруга на Григорий — Ирина. Или че знаеше как агентите на Иван бяха измамили Ирина да участва в неговото отвличане. Или че екипът на Габриел толкова много бе харесал Ирина, че изпращането й обратно в Москва след разпита бе сломило сърцата им. Киара искаше да каже тези неща на Булганов, но не можеше. Иван подслушваше.

Когато дойде ред на Григорий да опише своите патила, той не премълча нищо. Историята, която й разказа, съвпадаше с онази, която тя бе чула преди няколко дни край Лаго ди Комо, но от другата страна на огледалото. Той отивал да участва в шахматен мач срещу мъж на име Саймън Финч — предан марксист, който искал да причини страданията на Русия на Запада. Когато се отбил за кратко в крайбрежното кафене, забелязал, че е следен от мъж и жена. Предположил, че са наблюдаващи агенти от МИ5 и че е безопасно да продължи пътя си. Мнението му се променило след няколко минути, когато забелязал друг мъж, руснак, да го следи по Хароу Роуд. После видял идваща насреща му жена, която не носела чадър и била гологлава под дъжда, и си дал сметка, че я е зърнал няколко минути по-рано. Уплашил се, че ще бъде убит, и за миг си помислил да се втурне лудешки през Хароу Роуд. Тогава се появил един мерцедес седан. Задната му врата се отворила…

— Познах мъжа, който държеше пистолет, опрян в главата на бившата ми съпруга. Фамилията му е Петров. Повечето хора, които срещат този човек, не оцеляват. Каза ми, че Ирина ще е изключение, ако сътруднича. Направих всичко, което поискаха. Но след няколко дни в плен, докато ме разпитваха в мазетата на Лубянка, един човек, който някога бе мой приятел, ми каза, че Ирина е мъртва. Каза ми, че Иван я е убил и я е заровил в безименен гроб. Каза, че аз ще съм следващият.

Точно тогава аленият цвят на снежната пряспа на прозорчето избледня и стаята потъна отново в тъмнина. Киара тихо заплака. Отчаяно искаше да каже на Григорий, че жена му е още жива. Но не можеше. Иван подслушваше.

По-късно Шамрон щеше да посочва Конрад Бекер като единствения мъничък късмет на Габриел. Всичко останало Алон спечели по трудния път или с кръв. Но не и Бекер. Бекер му бе поднесен на тепсия.

Неговата банка не беше от катедралите на швейцарските финанси, които се извисяват на Парадеплац или край луксозната Банхофщрасе. Беше частен параклис, място, където клиентите бяха свободни тайно да се черкуват и да изповядват греховете си. Швейцарските закони забраняват на такива банки да изискват депозити. Ако желаят, те имат право да се наричат банки, но не са задължени да го правят. В някои от тях работят няколко десетки служители и инвестиционни специалисти, а в други — само шепа хора.