Даниъл Силва - Предателят

— Освен когато ги наблюдаваш със скритите си камери. Той остави пари в сейфа, нали?

— Всъщност доста голямо количество.

— Волф прибра ли ги?

— Не още.

Сърцето на Габриел подскочи.

— Обикновено колко време изчаква, след като Чернов напълни сейфа?

— Трябва да го очаквам днес, най-късно утре. Не е от хората, които оставят парите да се застояват.

— Бих искал да видя трезора.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Моля те, Конрад. Нямаме много време.

Външната врата беше от неръждаема стомана и имаше лостов механизъм, голям колкото корабен рул. Вътре имаше втора врата, също от неръждаема стомана, с малко прозорче с армирано стъкло. Външната врата се затваряла само през нощта, обясни Бекер, докато вътрешната се използвала през работно време.

— Кажи ми каква е процедурата, когато някой клиент иска достъп до сейфа си.

— След като бъде допуснат през входната врата на Талщрасе, клиентът се проверява от администратора на рецепцията. После администраторът го изпраща при секретарката ми. Само аз се занимавам с кодираните сметки. Клиентът трябва да даде два вида информация.

— Номера и съответната парола?

Бекер кимна утвърдително с плешивата си глава.

— В повечето случаи това е чиста формалност, защото на практика познавам всички наши клиенти. Аз отбелязвам посещението в дневника, после съпровождам клиента до трезора. Нужни са два ключа за отварянето на сейфа — моят и на клиента. Обикновено аз изваждам сейфа и го поставям на масата. Тогава напускам.

— Затваряш ли вратата след себе си?

— Разбира се.

— И я заключваш?

— Задължително.

— Сам ли влизаш в трезора с клиента?

— Никога. Винаги ме придружава нашият охранител.

— Той също ли напуска помещението?

— Да.

— Какво става, когато клиентът е готов да си тръгне?

— Повиква охранителя, като натиска звънеца.

— Има ли друг изход от банката, освен този към Талщрасе?

— Има сервизна врата, която води до задната алея и паркинга, който делим с другите наематели на сградата. Всички места са обозначени.

Алон огледа лъскавите кутии от неръждаема стомана, после отново погледна Бекер. Тъмните стъкла на очилата му блестяха от отражението на ярките флуоресцентни лампи и правеха невидими малките му черни очи.

— Имам нужда да ми направиш една услуга, Конрад. Много голяма услуга.

— Тъй като искам да запазя банката си, хер Алон, с какво мога да ви помогна?

— Извикай твоя охранител и секретарката си. Кажи им да си вземат отпуска през следващите няколко дни.

— Предполагам, че вие ще ги заместите, нали?

— Не бих искал да те изоставя в беда, Конрад.

— Някой, когото познавам?

— Секретарката ще бъде нова за теб. Но може да си спомниш охранителя от един друг живот.

— Да разбирам ли, че ще е хер Ланге?

— Имаш добра памет, Конрад.

— Така е. Но пък и човек като Оскар Ланге трудно се забравя.

Габриел излезе от банката малко след осем часа и отиде в едно оживено кафене на Банхофщрасе. Сара и Узи Навот седяха на тясна маса в задната част, заобиколени от швейцарски финансисти с унили лица. Сара пиеше кафе, а Навот се справяше с порция бъркани яйца и препечена филийка. Миризмата на храна предизвика спазми в стомаха на Габриел, когато се отпусна на един празен стол. Щеше да мине много време, докато отново му се прииска да яде.

— Чистачите са пристигнали един час след като си тръгнахме — прошепна Навот на иврит. — Труповете са били изнесени и сега почистват добре цялата къща.

— Кажи им да се погрижат тези тела никога да не излязат наяве. Не искам Иван да разбере, че Чернов е изваден от строя.

— Иван няма да узнае нищо. Нито Петров. — Узи сложи една вилица от бърканите яйца върху препечената си филийка и премина от иврит на немски, който говореше с лек виенски акцент. — Как е моят стар приятел хер Бекер?

— Изпраща ти поздрави.

— Склонен ли е да помогне?

— Склонен е доста силна дума, но сме вътре.

На бърз немски Габриел описа процедурите за достъп на клиента до трезора на „Бекер и Пул“. Като приключи, даде знак на сервитьора и си поръча кафе. После поиска да бъдат вдигнати съдовете на Навот. Узи грабна последното залче от препечената си филийка, докато отнасяха чинията.

— Кое от момичетата ще поеме работата на секретарката?

— Тя трябва да говори английски, немски и френски. Това ни оставя само една кандидатура.

Навот хвърли бърз поглед към Сара.