Даниъл Силва - Предателят

Сега, когато самолетът с децата пътуваше за Русия, Габриел имаше чувството, че нервите му се превръщат в струни на пиано. Той се помъчи да успокои разтуптяното си сърце, но тялото отказваше да се подчини на волята му. Опита се да затвори очи, но виждаше единствено сателитните снимки на малката дача сред брезовата гора. И стаята, в която сигурно бяха държани Киара и Григорий, овързани и оковани. И четирите потока, които се събираха в голямо мочурище. И успоредните падини в гората.

Моят съпруг е отявлен сталинист… Любовта му към Сталин оказа влияние върху покупката на недвижимите му имоти.

Сигурният джобен компютър му помогна да мине времето. Чрез него разбра, че Навот, Яков и Одед се придвижваха към целта. Разбра, че скритата камера не бе доловила никаква промяна в дачата или разположението на охранителите на Иван. Научи, че Бог ги бе дарил с гъста мъгла, паднала ниско над мочурището, за да скрие тяхното приближаване. Най-накрая, в 1,48 часа, компютърът му показа, че е време да тръгва.

Габриел отдавна се бе облякъл и се потеше под катовете дрехи за защита от студа. Той се насили да остане в стаята още няколко минути, после угаси лампите и тихо се измъкна в коридора. Когато часовникът във фоайето отбеляза 2,00 часа, Алон излезе от асансьора и мина край двойника на Хрушчов с кратко кимване. Рейндж роувърът чакаше със запален двигател на Театрални проспект. Михаил нервно барабанеше с пръсти, когато се понесоха нагоре по хълма към щабквартирата на ФСБ.

— Добре ли си, Михаил?

— Добре съм, шефе.

— Не си нервен, нали?

— Че защо да съм нервен? Харесва ми да бъда близо до Лубянка. Когато бях дете, от КГБ държаха баща ми затворен там цели шест месеца. Казвал ли съм ти това, Габриел?

Беше го казвал.

— Взе ли оръжието?

— Всичкото.

— Имаш ли радиостанции?

— Разбира се.

— Сателитни телефони?

— Габриел, моля те.

— Кафе?

— Два термоса. Един за нас и един за тях.

— А клещи резачки за болтове?

— По един чифт за всеки от нас. За всеки случай.

— В случай на какво?

— Че единият от нас загине.

— Никой няма да загине, освен пазачите на Иван.

— Както кажеш, шефе.

Михаил отново забарабани с пръсти.

— Нали няма да правиш това по целия път?

— Ще се опитам да не го правя.

— Това е добре, защото ми причиняваш главоболие.

Москва отказваше да ги пусне без бой. Отне им половин час да стигнат от Лубянка до московското околовръстно шосе: трийсет минути улични задръствания, повредени светофари, затъвания, местопроизшествия и неочаквани милиционерски блокади.

— И е два часът сутринта — каза отчаяно Михаил. — Представи си какво е по време на вечерния час пик, когато половината московчани се опитват да се приберат вкъщи по едно и също време.

— Ако продължава така, няма да ни се наложи да си представяме.

Щом излязоха от града, масивните жилищни блокове започнаха постепенно да изчезват, за да бъдат заменени километър след километър от димящи триажни гари и заводи. Те, разбира се, бяха най-големите заводи, които Габриел бе виждал — мастодонти с внушителни комини и едва тук-там горяща светлинка. Товарен влак затрака край тях, отправил се в обратната посока. Сякаш мина цяла вечност, докато отмине. „Сигурно е дълъг осем километра — помисли си Габриел. — А може би сто. Сигурно е най-дългият влак на света“.

Караха по шосе М-7. То водеше на изток към обширната централна част на Русия, минавайки през Татарстан. А ако човек наистина се чувствал авантюрист, обясни Михаил, можел да хване Транссибирската магистрала в Уфа и да кара чак до Монголия и Китай.

— Китай , Габриел! Можеш ли да си представиш да караш до Китай ?

Всъщност Алон можеше да си го представи. Мащабите на мястото правеха всичко да изглежда възможно: безкрайното черно небе, обсипано с ярки бели звезди, обширната замръзнала равнина, изпъстрена със заспали градове и села, непоносимият студ. В някои от селата видя блестящи под ярката лунна светлина луковидни куполи. Кумирът на Иван бе преследвал жестоко руските църкви. През 1931 година той бе наредил на Каганович да взриви московската катедрала „Христос Спасител“ заради това, че — както се говореше — закривала гледката от прозорците на кремълския му апартамент, а в провинцията бе превърнал църквите в обори и зърнохранилища. Сега някои от тях бяха реставрирани. Други, както и селата, където някога бяха обслужвали вярващите, бяха в руини. Това бе малката мръсна тайна на Русия. Блясъкът и обаянието на Москва можеше да се сравни само с нищетата и лишенията в селските райони. Москва получаваше парите, а селата — липсващи управници и случайно посещение от някой кремълски лакей. Те бяха местата, които човек напускаше, за да забогатее в големия град. Хората в провинцията не правеха нищо друго, освен да пият и псуват богатите копелета в Москва.