Даниъл Силва - Предателят

Тишина, бързина и време… Светата троица на Шамрон.

За разлика от Михаил, Габриел никога не бе извършвал убийства на Западния бряг или Ивицата Газа и през повечето време бе успявал да избягва да действа в арабски страни. Едно забележително изключение беше Абу Джихад — военният псевдоним на Халил ал Вазир, втората по ранг личност в ООП след Ясер Арафат. Като повечето нови членове на „Саярет“, по време на своето обучение Михаил бе изучавал всички аспекти на операцията, но никога не бе питал Алон за онази нощ. Той го направи сега, докато се носеха с пълна скорост по пустото шосе. Габриел се съгласи да му отговори, макар че по-късно щеше да съжалява за това.

Абу Джихад… Дори и сега произнасянето на името му предизвикваше ледени тръпки по врата на Алон. През април 1988 година този символ на палестинското страдание живееше във великолепно изгнание в Тунис, в голяма вила на крайбрежието. Габриел лично бе наблюдавал къщата и околния квартал и бе надзиравал строителството на нейното копие в пустинята Негев, където бяха репетирали няколко седмици преди операцията. В нощта на удара той бе пристигнал на брега с гумена лодка и се бе качил в чакащ го там ван. Само за минути всичко бе приключило. Имаше пазач пред къщата, който дремеше зад волана на мерцедес. Алон го беше застрелял през колата с берета със заглушител. После, с помощта на съпровождащия го екип от „Саярет“, бе взривил входната врата със специален експлозив, който издаваше шум, не по-силен от пляскане с ръце. След като бе убил втория охранител в антрето, той се бе качил тихо по стълбите до кабинета на Абу Джихад. Толкова безшумно бе приближаването му, че ръководителят на ООП не чу нищо. Той бе умрял на бюрото си, докато гледаше видеофилм за интифадата.

Тишина, бързина и време… Светата троица на Шамрон.

— А след това? — попита тихо Михаил.

След това… Сцена от кошмарите на Алон.

Като напускаше кабинета, Габриел се бе натъкнал на съпругата на Абу Джихад. Тя притискаше ужасено към гърдите си малко момченце и стискаше силно ръката на подрастващата си дъщеря. Той бе погледнал жената и бе извикал на арабски: „Връщайте се в стаята си! — После бе казал спокойно на момичето: — Иди и се погрижи за майка си“.

Иди и се погрижи за майка си…

Имаше малко нощи, в които не виждаше лицето на това дете. Видя го и сега, когато завиваха, излизайки от шосето, и се насочиха към най-северната част на областта. Понякога се питаше дали щеше да натисне спусъка, ако бе знаел, че момичето стои зад гърба му. А понякога, в най-мрачните моменти, се питаше дали всичко, което му се бе случило след това, не бе Божие наказание, задето бе убил човек пред семейството му. Сега, както бе правил безброй пъти преди това, той внимателно прогони детето от мислите си и погледна към Михаил, който направи нов завой, този път навлизайки в горичка от борове и ели. Фаровете угаснаха и двигателят замлъкна.

— На какво разстояние е имотът?

— На три километра оттук.

— Колко време ще отнеме да се отиде с кола?

— Пет минути. Ще караме внимателно и бавно.

— Сигурен ли си, Михаил? Времето е всичко.

— Засякох го два пъти. Сигурен съм.

Михаил започна да барабани с пръсти по таблото. Габриел не му обърна внимание, а погледна часовника: 6,25 ч. Чакането… Чакане слънцето да изгрее преди утрин на убийство. Чакане да прегърне Киара. Чакане детето на Абу Джихад да му прости. Той си сипа чаша кафе и зареди оръжията си.

6,26… 6,27… 6,28…

Слънцето обагри в алено снежната пряспа. Киара не знаеше дали е изгрев или залез-слънце. Но тъй като светлината падаше върху заспалото лице на Григорий, тя изпита предчувствие за смърт, и то така ясно, че сякаш камък легна на сърцето й. Киара чу шума от резето и видя в килията да влиза жената с млечнобяла кожа и блестящи очи. Тя носеше храна: стар хляб, студена наденица и чай в картонени чаши. Киара не бе сигурна дали това беше закуска или вечеря. Жената си тръгна, като заключи вратата след себе си. Киара стисна чашата чай между окованите си длани и се загледа в обагрената в червено пряспа. Както обикновено, светлината се задържа само няколко минути. После огънят угасна и помещението отново потъна в непрогледен мрак.

Както самата Русия, летището в Конаково бе два пъти губещо. Изоставено от военновъздушните сили малко след падането на Съветския съюз, то бе оставено да стигне до пълна разруха, преди накрая да бъде взето от консорциум, основан от бизнесмени и обществени лидери. За кратък период имаше скромен успех като съоръжение за превоз на търговски товари само за да види как съдбата му се сгромолясва за втори път заедно с цената на руския нефт. Сега летището обслужваше по-малко от дузина полети на седмица и се използваше главно като място за подслон на разпадащи се самолети „Ан“, „Ил“ и „Ту“. Обаче пистата му, дълга 3658 метра, все още бе една от най-дългите в района и наземните му светлини и радарни системи функционираха добре по руските стандарти, което ще рече, че работеха през повечето време.