Даниъл Силва - Предателят

— Това е скандално.

— Не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков разбере…

Третяков разпери ръце и се разкрачи. Филдинг го обискира, без да бърза, като гледаше претърсването да е колкото се може по-агресивно и оскърбително. Когато приключи, той поля ръцете си с дезинфектант.

— Два въпроса, без докосване. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Разбрахме се, господин Харис.

— Моля, последвайте ме.

Помещението беше малко, със закачени по стените фотографии, разказващи историята на базата: президенти, отлитащи на исторически пътувания; военнопленници, завръщащи се след години, прекарани в плен; покрити с националния флаг ковчези, докарвани у дома, за да бъдат погребани на американска земя. Ако имаше фотографи този следобед, те щяха да заснемат една много тъжна сцена: майка, прегърнала децата си може би за последен път. Ала естествено нямаше фотографи, защото майката и децата не бяха там, поне не и официално. Колкото до двата самолетни полета, които щяха да разделят това семейство, те също не съществуваха и никакви данни за тях нямаше да бъдат вписани в дневника на контролната кула.

Те се бяха сгушили на един диван, тапициран с черна изкуствена кожа. Елена, облечена със сини джинси и палто от агнешка кожа, седеше в средата, прегърнала с една ръка всяко от децата си. Те бяха заровили лица в яката й и останаха така дълго след като руският посланик влезе в стаята. Елена отказваше да го погледне. Устните й бяха притиснати към челото на Анна, а погледът й бе прикован върху бледосивия килим.

— Добър ден, госпожо Харкова — каза посланикът на руски.

Тя не отговори. Третяков погледна към Филдинг и каза на английски:

— Трябва да видя лицата им. Иначе няма да мога да потвърдя, че това наистина са децата на Иван Харков.

— Имате право на два въпроса, господин посланик. Помолете ги да вдигнат лица. Но гледайте да ги помолите мило. В противен случай може да се ядосам.

Третяков погледна към отчаяното семейство, което седеше пред него, и каза на руски:

— Моля ви, деца, вдигнете лицата си, за да мога да ги видя.

Децата не помръднаха.

— Опитайте да говорите с тях на английски — предложи Филдинг.

Третяков го послуша. Този път децата вдигнаха лица и се втренчиха в него с неприкрита омраза. Посланикът изглеждаше убеден, че децата наистина са Анна и Николай Харкови.

— Баща ви чака с нетърпение да ви види. Вълнувате ли се, че си отивате у дома?

— Не — отговори Анна.

— Не — повтори Николай. — Искаме да останем тук с нашата майка.

— Може би майка ви също трябва да се върне у дома.

Елена за първи път погледна Третяков. После погледът й се премести на Филдинг.

— Моля ви, изведете го оттук, господин Харис. От присъствието му започва да ми призлява.

Филдинг съпроводи Третяков до съседната сграда, където бе оперативният център на базата. Те стояха заедно на наблюдателната площадка, когато Елена и децата излязоха от терминала за пасажери, придружени от няколко агенти от службата за сигурност. Групата мина бавно по пистата и се качи по стълбичката за пасажери в самолета С-32. Десет минути по-късно Елена Харкова се появи без децата, видимо разстроена. Вкопчена в ръката на един офицер от военновъздушните сили, тя отиде до чакащия „Гълфстрийм“ и изчезна в кабината му.

— Сигурно сте много горд, господин посланик — каза Филдинг.

— Преди всичко вие не сте имали право да ги вземате от баща им.

Вратата на кабината на С-32 бе затворена. Пасажерската стълба се отдалечи, последвана от цистерната с гориво и камиона за кетъринг. След пет минути самолетът вече се издигаше над мерилендските предградия на Вашингтон. Филдинг го гледа, докато се изгуби в облаците, после хвърли презрителен поглед на Третяков.

— В 9,00 часа на летище Конаково. И не забравяйте: няма Иван, няма деца. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Той ще бъде там.

— Може да си вървите. Извинете ме, че няма да се ръкувам. Не се чувствам много добре.

Ед Филдинг остана на наблюдателната площадка, докато посланикът и придружаващите го лица излязоха благополучно от базата, после се качи на чакащия „Гълфстрийм“. Елена Харкова седеше на седалката си със закопчан колан и гледаше втренчено пустата писта.

— Колко ще трябва да чакаме?

— Не много, Елена. Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя, Ед. Хайде да се прибираме у дома.

Габриел бе уведомен за излитането на самолета в 22,45 часа московско време, докато стоеше пред прозореца в стаята си в хотел „Метропол“. Той беше там, крачейки напред-назад, откакто се бе върнал от разходката си до улица „Тверская“. Десет часа, без да има какво да прави, освен да снове из стаята и да се поболява от тревога. Десет часа, без да има какво да прави, освен да си представя хиляди пъти операцията от начало до край. Десет часа, без да има какво да прави, освен да мисли за Иван. Чудеше се как ли неговият враг ще прекара тази нощ. Дали щеше да я прекара спокойно с твърде младата си съпруга? Или може би щеше да празнува: поредният гуляй . Това бе думата, която използваха Иван и неговите съмишленици, за да опишат партитата, давани при приключването на крупна сделка с оръжия. Колкото по-голяма бе сделката, толкова по-разточителен бе гуляят.