Даниъл Силва - Предателят

— Да видим дали съм разбрал правилно. Значи е добре за мен да се бия с руски убиец в швейцарска банка, но ми е забранено да се разхождам в гората?

— А това ли беше, Узи? Разходка в гората?

— Не точно. Дачата се намира на километър от шосето. Пътят, водещ до нея, е обграден от двете страни от брезова гора. Тесен е. По него може да мине само една кола.

— Има ли порта?

— Няма, но пътят постоянно е препречен от рейндж роувър с охранители.

— Колко близо успяхте да стигнете до дачата?

— Достатъчно близо, за да видим, че Иван кара двама нещастници да стоят отвън през цялото време. И достатъчно близо, за да сложим безжична камера.

— Как е сигналът?

— Не е лош. Всичко ще е наред, ако тази нощ не натрупа сняг над метър и осемдесет. Виждаме предната врата, което означава, че можем да видим, ако някой влиза или излиза.

— Кой наблюдава камерата?

— Шмуел и едно момиче от московската централа.

— Къде са те?

— Скрити в един малък мръсен хотел в най-близкото градче. Преструват се на любовници. Очевидно съпругът на жената обича да я бие. Шмуел иска да я отведе и да започнат нов живот. Знаеш историята, Габриел.

— Сателитните снимки показват, че има пазачи зад къщата.

— Видяхме и тях. Държат там трима души през цялото време. Те са статични, разположени са на стотина метра един от друг. С очила за нощно виждане не ни беше трудно да ги видим. На дневна светлина… — Навот сви едрите си рамене. — … те ще паднат като мишени в стрелбище. Просто ще трябва да отидем там, докато е още тъмно, и да се опитаме да не измръзнем до смърт преди девет часа.

Бяха подминали „Василий Блажени“ и наближаваха югоизточния ъгъл на Кремъл. Право пред тях бе река Москва, замръзнала и покрита със сиво-бял сняг. Навот смушка Алон да свие надясно и го поведе по крайбрежната улица. Сега вятърът духаше в гърба им. Като подминаха двама отегчени на вид московски милиционери, Габриел попита Узи дали е видял при дачата нещо, което да налага промяна на плана. Навот поклати отрицателно глава.

— А какво ще кажеш за оръжията?

— В оръжейната стая на посолството има всичко. Само кажи какво искаш.

— „Берета 92“ и „Мини Узи“, и двата с шумозаглушители.

— Сигурен ли си, че миниузито ще свърши работа?

— В дачата ще е тясно.

Те минаха покрай още една двойка милиционери. Вдясно от тях, над червените стени на древната крепост, се виждаше богато украсената жълто-бяла фасада на Големия кремълски дворец, където сега течеше срещата на Г-8.

— Какво е положението с рейндж роувъра?

— Беше доставен снощи.

— Черен ли е?

— Разбира се. Хората на Иван карат само черни рейндж роувъри.

— Откъде го взехте?

— От местно представителство в северната част на Москва. Шамрон ще се вбеси, когато види цената.

— Регистрационните номера?

— Погрижили сме се за тях.

— Колко време ще отнеме, за да стигна от „Метропол“ дотам?

— В нормална страна — най-много два часа и половина. Тук… Михаил иска да те вземе в два часа сутринта, просто за да е сигурен, че няма да има проблеми.

Бяха стигнали до югозападния ъгъл на Кремъл. От другата страна на реката се издигаше колосална сива жилищна сграда, увенчана с въртящата се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Известна като „Дом на набережной“, тя бе построена от Сталин през 1931 година като дворец на съветските привилегии за най-елитните представители на номенклатурата . По време на Големия терор той я бе превърнал в къща на ужасите. Близо осемстотин души — една трета от обитателите й — били измъкнати от леглата им и убити в едно от местата за екзекуции, каквито имало в околностите на Москва. Тяхното наказание практически било винаги едно и също: нощен побой, куршум в тила, бързо заравяне в масов гроб. Независимо от кървавата му история, „Дом на набережной“ сега се считаше за една от най-престижните жилищни сгради в Москва. Иван Харков притежаваше луксозен апартамент на деветия етаж. Той беше едно от най-ценните му притежания.

Габриел погледна към Навот и забеляза, че той се взира в малкия тъжен парк срещу жилищната сграда: Блатния площад — сцена на може би най-известния спор в историята на Службата.

— Онази вечер трябваше да ти счупя ръката. Нищо от това нямаше да се случи, ако те бях замъкнал в колата и те бях извел от Москва заедно с останалата част от екипа.

— Така е, Узи. Нищо от това нямаше да се случи. Никога нямаше да открием ракетите на Иван, а Елена Харкова щеше да е мъртва.

Навот пренебрегна забележката.