Даниъл Силва - Предателят

В 19,00 часа телефонът на Картър иззвъня. Той бързо вдигна слушалката до ухото си, слуша мълчаливо няколко секунди, после затвори.

— Той паркира пред портата. Изглежда, започваме, господа.

Имаше време във Вашингтон, когато всеки от правителството и медиите можеше да каже наизуст името на съветския посланик в Съединените щати. Но тези дни малко хора извън Фоги Ботъм 25 25 Предградие на Вашингтон. В края на Фоги Ботъм се намира седалището на Министерството на вътрешните работи на САЩ. — Б.пр. и пресслужбата на Държавния департамент бяха чували за Константин Третяков. Макар че говореше свободно английски, посланикът на Руската федерация рядко се появяваше по телевизията и никога не организираше партита, на които никой не би си направил труда да присъства. Той бе забравен човек в град, където някога към московския дипломатически пратеник се отнасяха почти като към държавен глава. Третяков бе най-лошото нещо, което някой можеше да бъде във Вашингтон. Той беше без значение.

Официалната биография на посланика го описваше като „експерт по американските въпроси“ и дипломат от кариерата, който бе заемал редица важни постове в западните страни. В нея бе пропуснат фактът, че кариерата му едва не бе приключила в Осло, когато бил хванат, че бърка в касата за дребни разходи на посолството. Нито се споменаваше, че понякога пие твърде много или че има брат, който работи като шпионин за СВР, и друг, който е член на кръга от силовики на руския президент в Кремъл. Целият този нелицеприятен материал обаче се съдържаше в досието на ЦРУ, копие от което бе дадено на Ед Филдинг, за да му помогне в подготовката на операцията в „Андрюс“. Охранителят от ЦРУ намери досието за изключително забавно. Той се бе присъединил към Управлението в най-мрачните дни на Студената война и бе прекарал няколко десетилетия в борба срещу Съветите и техните представители на тайни бойни полета по целия свят. Един бегъл поглед на досието на посланика увери Филдинг, че кариерата му не е била напразна.

Той стоеше под емблемата на 89 транспортно авиокрило, когато автоколоната на Третяков спря пред терминала за пасажерите. Независимо от факта, че сега посланикът беше в един от най-безопасните обекти в националния столичен район, той бе защитен с три нива на сигурност: неговите собствени руски телохранители, група агенти от Бюрото за дипломатическа сигурност и няколко служители от охраната на Военновъздушната база „Андрюс“. Филдинг без проблем разпозна посланика, когато той се показа от задната врата на лимузината — в досието имаше копие от официалния портрет на Третяков и няколко снимки от разузнавателно наблюдение, — но Ед прикри предварителната си подготовка, като се обърна към помощника на посланика. Той поправи Филдинг, като посочи Третяков, който се усмихна високомерно, сякаш се забавляваше от американската некомпетентност. Ед разтърси енергично ръката на посланика и се представи като Том Харис. Очевидно господин Харис нямаше звание или друго основание да бъде в „Андрюс“, освен да се здрависа с Третяков.

— Както може би се досещате, господин посланик, децата на Харков са малко нервни. Госпожа Харкова би искала да ги видите сам, без сътрудници и охранители.

— Защо са нервни децата, господин Харис? Те ще се върнат в Русия, където са родени.

— Искате да кажете, че отказвате да се срещнете с Анна и Николай без вашите сътрудници и охранители, така ли, господин посланик? Защото, ако е така, сделката отпада.

Посланикът вирна леко брадичка.

— Не, господин Харис, няма такова нещо.

— Мъдро решение. Направо не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков някога разбере, че вие лично сте провалили сделката да си върне децата заради някакъв глупав протоколен въпрос.

— Мерете си приказките, господин Харис.

Филдинг нямаше намерение да си мери приказките. Всъщност той едва започваше.

— Предполагам, че сте виждали снимките на децата на Харков.

Посланикът кимна утвърдително.

— Сигурен ли сте, че ще можете да ги разпознаете само като ги видите?

— Напълно.

— Това е добре, защото при никакви обстоятелства не трябва да приближавате и да докосвате децата. Можете да им зададете два въпроса, не повече. Приемливи ли са за вас тези условия, господин посланик?

— Какъв избор имам?

— Никакъв.

— Така си и мислех.

— Моля, разперете ръце и се разкрачете.

— Защо да го правя, по дяволите?

— Защото трябва да ви претърся, преди да ви пусна където и да е в близост до децата.