Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Екзотичната му спътница обаче имаше съвсем различно излъчване. Тя беше като топлина за неговия скреж, като слънчеви лъчи за свъсената му физиономия. Нейната красота внасяше доза изящност из селските улички. Беше обгърната в чуждоземна загадъчност. Когато беше в настроение, очите й сякаш светеха със своя собствена светлина. В други случаи обаче като че ли потъваше в осезаема тъга. Доти Кокс от селското магазинче разправяше, че жената сигурно наскоро е изгубила някой близък. „Старае се да го прикрива — шушукаше Доти, — но бедното агънце очевидно изживява някаква лична трагедия.“

Че и двамата не бяха британци, никой не се съмняваше. Кредитните им карти носеха фамилното име Роси, а и често ги дочуваха да си бърборят на италиански. Когато Вера Хобс от пекарницата най-сетне събра смелост да ги запита откъде идват, жената отговори уклончиво: „Най-вече от Лондон“. Мъжът обаче запази каменно мълчание. „Или е отчайващо свенлив, или пък крие нещичко — заключи Вера. — Аз лично бих се обзаложила за втория вариант.“

Ако имаше нещо, в което всички от селището бяха напълно убедени, това беше впечатлението, че се отнася с прекомерно покровителствено отношение към жена си. На някои това им идваше в повече. През първите няколко седмици след пристигането им той нито веднъж не се отдели от нея на повече от няколко сантиметра. Към началото на октомври обаче се появиха първите признаци, че това непрестанно присъствие започва да я уморява. Към средата на месеца вече бе започнала да ходи на пазар сама. А що се отнася до непознатия, един от местните клюкари сподели мнението, че човекът сякаш е осъден от някакъв свой вътрешен трибунал безкрайно да броди по скалите на Лизард като вълк единак.

Отначало разходките му не траеха много дълго. С течение на времето обаче започна да обикаля все повече и да отсъства от дома си с часове. Загърнат в тъмнозеления си шлифер „Барбур“, нахлупил бяла шапка ниско върху веждите, той крачеше по урвите на залива Кайнънс и нос Лизард или пък отиваше на север покрай ивицата Лоу към Портлевън. Понякога се носеше умислен, сякаш е на далечна планета, а друг път изглеждаше нащрек като скаут на разузнавателна мисия. Вера Хобс предполагаше, че се опитва да си припомни нещо, но Доти Кокс намираше тази теория за смехотворна. „Толкова е очевидно, че ще ти избоде очите, Вера! Стара глупачка такава. Бедният човек не се напъва да си припомни. По-скоро се опитва да забрави нещо.“

Имаше две теми, които допълнително изостряха интригите в Гънуолоу. Първата се отнасяше за мъжете, които излизаха на риболов в заливчето всеки път, когато непознатият тръгнеше на разходка. В Гънуолоу всички бяха съгласни, че това са най-некадърните рибари на света. Впрочем повечето се досещаха, че те май въобще не са и рибари. Втората тема беше единственият посетител, който ходеше на гости у двамата новодомци — широкоплещесто хлапе от Корнуол с осанка на филмова звезда. След множество спорове, в крайна сметка Малкълм Брейтуейт — пенсионираният ловец на омари, вечно ухаещ на море, успя да разпознае момчето на семейство Пийл. „Това е оня, който спаси малкия Адам Хатауей в залива Сенън и не щя да говори по въпроса — припомняше Малкълм. — Странното хлапе от Порт Навас. Дето майка му го пребиваше. Или беше приятелят й?“

Появата на Тимъти Пийл разбуни въображението за нова вълна слухове около истинската самоличност на непознатия. Масло в тях се наливаше най-вече на масите в кръчмата „Агне и флаг“. Малкълм Брейтуейт оповести, че е информатор, когото властите укриват в Корнуол. Дънкан Рейнолдс пък си беше внушил, че непознатият е руски дезертьор. „Като оня тип Булганов — настояваше той, — нещастника, когото преди няколко месеца намериха мъртъв край доковете. Този приятел трябва да си отваря очите на четири, за да не го сполети същата участ.“

Най-противоречивата теория обаче измисли Теди Синклер, собственик на доста сносна пицария в Хелстън. Докато един ден се ровел из интернет за бог знае какво, той попаднал на стара статия в Таймс за дъщерята на бившия американски посланик — Елизабет Холтън, която била отвлечена от терористи по време на сутрешното й бягане в Хайд Парк. С тържествен жест Синклер извади статията, както и някаква размазана снимка на двамата мъже, спасили момичето в драматична операция край Уестминстърското абатство. Навремето от Скотланд Ярд бяха обявили, че героите са служители в подразделението за специални операции СО-19. Вестник Таймс обаче съобщаваше, че са агенти на израелските тайни служби, както и че по-възрастният от двамата — този с тъмните коси с посребрели слепоочия — всъщност е легендарният израелски шпионин и убиец Габриел Алон. „Вгледайте се по-внимателно. Това е самият той , уверявам ви! Човекът, който сега живее в залива Гънуолоу, на практика е самият Габриел Алон!“