Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Това откритие се посрещна с толкова шумен смях и подигравки в кръчмата „Агне и флаг“, колкото не се помнеше от деня, когато подпийналият Малкълм Брейтуейт се бе обяснил в любов на Вера Хобс, паднал на коляно. Когато редът в заведението най-сетне се възстанови, Теди Синклер смутено смачка статията на топка и я запокити в камината. Той всъщност така и не разбра, че неговата теория за самоличността на тайнствения мъж в залива е напълно вярна.

Дори и да си даваше сметка, че е център на толкова внимание, Странника не го показа нито веднъж. Всеки ден той полагаше грижи за красивата жена и се разхождаше по обрулените от вятъра хълмове. Понякога действително сякаш се опитваше да си припомни нещо, което му убягваше, докато в други случаи изглеждаше, че напряга сили да забрави нещо. През втория вторник от ноември, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза висок сивокос човек, застанал рисковано на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. Дори и отдалеч си личеше, че мъжът го наблюдава. Габриел се спря и бръкна в джоба на палтото си, обгръщайки с длан познатата деветмилиметрова берета. В този миг мъжът започна да размахва ръце, сякаш се давеше. Габриел пусна пистолета и се запъти към него. В ушите му бушуваше морският прибой, а в гърдите му сърцето биеше като тимпан.

— Как ме намери, Джулиан?

— Киара ми каза, че си тръгнал насам.

Габриел невярващо се вгледа в Ишърууд.

— А как смяташ, че съм те намерил?

— Или си го изтръгнал от генералния директор на МИ5, или Шамрон ти е казал. Залагам по-скоро на Шамрон.

— Винаги си ми бил умник.

Ишърууд добави мляко в чая си. Беше облечен като за провинцията в туид и вълна. Дългите му сиви къдрици, изглежда, бяха подстригвани наскоро — сигурен признак, че се е заплеснал по нова жена. Габриел не успя да сдържи усмивката си. Винаги бе изпитвал удивление пред любовните способности на Ишърууд. Съперничеше им единствено стремежът му да открива и придобива нови картини.

— Разправят, че там нейде имало изгубена земя — рече Ишърууд, кимайки към прозореца. — Простирала се оттук чак до островите Сили. При подходящ вятър, казват, можело да се чуе даже звъненето на камбаните.

— Наричат я Града на лъвовете. Но е само местна легенда.

— Като онази за архангела, който обитавал хълмовете от залива Гънуолоу ли?

— Да не се впускаме в библейски препратки, Джулиан.

— Аз съм търговец на платна от италиански и холандски стари майстори. Библейските алюзии са част от арсенала ми. Освен това е трудничко човек да не се прехласне на подобно място. Леко е уединено за моите вкусове, но пък разбирам защо винаги те е влечало насам. — След тези думи Ишърууд разкопча няколко копчета на палтото си. — Спомням си онази прекрасна къщурка, която притежаваше в Порт Навас. Както и ужасяващото жабче, което я наглеждаше в твое отсъствие. Припомни ми как се казваше хлапето.

— Пийл — отвърна Габриел.

— Да, точно така. Младият господин Пийл. Досущ като теб. В кръвта му беше да е шпионин. Изпили ми нервите онзи път, когато дойдох да потърся картината, която ти бях дал да пазиш. — Ишърууд показно се замисли. — Вечелио 1 1 Тициано Вечелио — Тициан (1489 — 1576 г.) — венециански художник от Късния ренесанс. — Б.пр. беше, нали?

Габриел кимна.

— „Поклонението на пастирите“.

— Прекрасна картина! — възкликна Джулиан с блеснали очи. — Целият ми бизнес висеше на косъм. Този Вечелио щеше да ме задържи в играта още поне няколко години. А ти трябваше да го реставрираш. Обаче реши да изчезнеш от лицето на земята, нали? Без никаква следа. — Той сбърчи чело. — Май сглупих, задето се хванах на хорото с теб и твоите приятелчета от Тел Авив. Вие се възползвате от хората като мен. А когато приключите с нас, ни оставяте на вълците.

Ишърууд затопли дланите си на потъмнелия алуминиев чайник. Характерното му английско име прикриваше факта, че въобще не е англичанин. По националност и по паспорт действително бе британец, но по потекло бе германец, по обноски — французин, а по вероизповедание — юдаист. Малцина бяха доверените му приятели, които знаеха как през 1942 г. малкият Джулиан Ишърууд бил доведен в Лондон като бежанец, след като преди това две баски овчарки го били мъкнали из заснежените Пиренеи. Не се знаеше и фактът, че майка му и баща му — прочутият парижки търговец на предмети на изкуството Самуел Исаковиц — са загинали в лагера на смъртта Собибор. Макар Джулиан ревностно да съхраняваше тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацисти Европа някак си бе достигнала до ушите на легендарния израелски топшпионин Ари Шамрон. И в средата на седемдесетте години, при поредната вълна палестински терористични нападения срещу израелски цели на Стария континент, Шамрон бе съумял да привлече Ишърууд като саян — доброволен сътрудник. Задачата му беше една: да подпомага за изграждането и издръжката на младия реставратор и екзекутор на име Габриел Алон.