Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Кога последно разговаряхте? — попита Габриел.

— С Шамрон ли? — Джулиан неопределено сви рамене. — Натъкнах се случайно на него в Париж преди няколко седмици.

С изражението си Габриел даде да се разбере, че не вярва на думите на събеседника си. Нямаше начин човек „случайно“ да се натъкне някъде на Ари Шамрон. А онези, на които им се случваше, рядко доживяваха шанса да разказват за това.

— Къде в Париж?

— Вечеряхме в неговия апартамент в „Риц“. Насаме.

— Колко романтично!

— Е, не бяхме съвсем сами. Бодигардът му ни правеше компания. Бедният Шамрон. Остарял е като Юдейското плато, но и до ден-днешен враговете му продължават безмилостно да го преследват.

— Рисковете на професията, Джулиан.

— Предполагам, че си прав. — Ишърууд изгледа Габриел и се усмихна тъжно. — Той е упорит като магаре и кажи-речи също толкова очарователен. Но част от мен се радва, че още го има. Изпитвам някаква боязън от деня, когато този човек ще си отиде. Израел повече няма да бъде същият. Нито пък булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелските разузнавателни служби. Тя разполагаше с дълго и подвеждащо наименование, което нямаше почти нищо общо с действителното естество на операциите й. Затова работещите там я наричаха просто Службата.

— Шамрон никога няма да умре, Джулиан. Той е безсмъртен.

— Не бъди толкова сигурен, хлапе. Човекът не изглежда никак добре.

Габриел отпи от чая си. Вече цяло десетилетие бе изминало от последната операция на Шамрон като шеф на Службата, но той продължаваше да се меси в работите й, сякаш централата му беше бащиния. Редиците на Службата бяха пълни със служители, доведени и обучени лично от Ари. Те следваха неговия символ верую и даже говореха на език, съчинен от него самия. Макар вече да не разполагаше с формална титла или позиция, Шамрон си оставаше скритата дълга ръка, която насочваше политиката по безопасност в Израел. Из коридорите на разузнавателната централа той бе известен като мемунех — „единственият шеф“. От дълги години насам бе посветил страховитата си мощ на една-единствена мисия: да убеди Габриел, когото считаше за своенравен син, да заеме подобаващото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Габриел винаги се бе противил на тази идея. А след последната му операция Шамрон най-сетне му бе дал позволение да напусне организацията, на която бе служил от младини.

— Защо си дошъл, Джулиан? Имахме договорка. Когато бъда готов за работа, аз ще се свържа с вас, а не вие с мен.

Ишърууд се наведе напред и постави длан върху рамото на Габриел.

— Шамрон ми разказа какво се е случило в Русия — изрече той меко. — Бог ми е свидетел, че не съм специалист по тези неща. Но се съмнявам, че даже и ти ще имаш силите да изтриеш подобен спомен.

Габриел изгледа чайките, които се носеха като хвърчила над нос Лизард. Мислите му обаче го върнаха към брезовата горичка източно от Москва. Беше застанал до Киара над прясно изкопан гроб, с ръце зад гърба и очи, вперени в дулото на едрокалибрен пистолет. Оръжието лежеше в ръката на руския олигарх Иван Харков — международно известен финансов играч, търговец на оръжие и главорез. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон! Габриел премигна бързо и образът изчезна.

— Какво ти е разказал Шамрон?

— Достатъчно, за да знам, че двамата с Киара имате пълни основания да се затворите в тази виличка до края на живота си. — Ишърууд притихна за минута. — Истина ли е, че е била бременна, когато са я похитили на шосето в Умбрия?

Габриел притвори очи и кимна.

— Копоите на Иван са й дали няколко дози упойка, докато я превозвали от Италия до Русия. Именно тогава е пометнала.

— Как е тя сега?

— Като прясно реставрирана картина. На повърхността изглежда чудесно. Но отдолу… — Гласът на Габриел заглъхна. — Понесла е много щети.

— Сериозно ли е?

— Има и добри, и лоши дни.

— Четох във вестниците за убийството на Иван. Френската полиция е убедена, че заповедта за покушението е издадена или от Москва, или от някой изнервен бизнес конкурент. Но зад това стоиш ти, нали, Габриел? Всъщност ти си убил Иван пред онзи луксозен ресторант в Сен Тропе.

— Макар официално да съм се оттеглил, това не означава, че правилата са се променили, Джулиан.

Ишърууд отново напълни чашата си с чай и замислено задърпа ъгълчето на салфетката си.

— Направил си услуга на човечеството с това убийство — тихо каза той. — А сега е време да направиш услуга и на самия себе си. Както и на разкошната си съпруга. Време е двамата с Киара да се върнете в света на живите.