— Не се случва всеки ден реставратор да бъде брутално убит в Обединеното кралство — изрече Ишърууд. — И предвид миналото ви, вестта сигурно те е шокирала.
— Да кажем само, че новините в сутрешните вестници успяха да привлекат вниманието ми. Обаче никъде не забелязах да се споменава за изчезнал Рембранд.
— Защото по препоръка на Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд, местната полиция склони да не разгласява за кражбата. Поне на този етап. Ако това се оповести публично, само ще се затрудни издирването, понеже подобни съобщения провокират обаждания от хора, които не притежават картината. За пред широката общественост мотивите за убийството на Лидел остават загадка.
— И правилно — отсъди Габриел. — Освен всичко друго, никак няма да е добре да се разтръби, че частните реставратори държат безценни платна при почти нулеви мерки за сигурност.
Което беше една от множеството малки мръсни тайни в света на изкуството. Габриел винаги работеше на уединени места. Но и в Ню Йорк, и в Лондон беше обичайно да влезеш в ателието на някой елитен реставратор и да завариш вътре картини на стойност десетки милиони долари. А щом наближеше сезонът на аукционите, ценността на подобен инвентар достигаше стратосферата.
— Разкажи ми повечко за тази картина, Джулиан.
Ишърууд изгледа Габриел очаквателно.
— Означава ли това, че ще се захванеш?
— Не, Джулиан. Означава само, че искам да науча повече за картината.
— Откъде искаш да започна?
— От размерите й.
— Сто и четири на осемдесет и шест сантиметра.
— Датировка?
— Хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.
— На дърво или на платно?
— На платно. Тъканта му отговаря на платната, които е използвал Рембранд.
— Кога е реставрирана последно?
— Трудно е да се каже. Преди стотина години. Може би и повече. На места живописният слой е доста протрит. Лидел смяташе, че ще се наложи сериозно освежаване, докато я приведе в добър вид. Боеше се, че няма да смогне да я завърши навреме.
Габриел попита за композицията.
— Стилистически е подобна на познатите портрети три четвърти, характерни за онзи период. Моделът е млада жена на около трийсетина години. Привлекателна е. Не носи почти нищо друго, освен шал със скъпоценни камъни. Картината има особено интимно излъчване. Видно е, че художникът е имал слабост към момичето. Рембранд работел с тежко напоена четка и със значителна бързина. На места сякаш е рисувал alia prima — без да чака боята да изсъхне.
— Знаем ли коя е?
— Няма нищо, което да я идентифицира. Но според Комитета „Рембранд“, а и по мое мнение, девойката е била държанка на Рембранд.
— Хендрике Стофелс ли?
Ишърууд кимна в знак на съгласие.
— Датировката на платното има огромно значение. Именно тогава Хендрике ражда детето на Рембранд. Холандската църква, естествено, не го приема. Затова изправят Хендрике на съд по обвинение, че съжителства с Рембранд като проститутка. А пък Рембранд, този лукав подлец, така и не се решава да се ожени за нея.
Ишърууд изглеждаше истински разстроен от това положение. Габриел се усмихна.
— Ако не те познавах по-добре, Джулиан, щях да допусна, че ревнуваш.
— Почакай, докато не я видиш сам.
Двамата се умълчаха, докато Ишърууд навлезе в Лизард. През лятото тук бе пълно с туристи. Но сега, със залостените магазинчета за сувенири и потъналите в мрак сладоледаджийници, селцето бе обгърнато в меланхолия.
— Какъв е произходът й?
— Беден, но чист.
— Тоест?
— Тук-там има по някоя празнота. Досущ като при теб — добави Ишърууд и изгледа събеседника си съзаклятнически. — Но никой не предявява претенции към нея. Обърнах се към Регистъра за изгубено изкуство с молба да направят дискретно проучване, за да съм сигурен.
— Към лондонския офис ли?
Ишърууд кимна утвърдително.
— Значи и те знаят за картината.
— Регистърът за изгубено изкуство съществува, за да намира картини, скъпи мой. А не за да ги краде.
— Продължавай нататък, Джулиан.
— Смята се, че картината остава в личната колекция на Рембранд чак до смъртта му. След това съдът я пуска за продажба, за да се покрият задълженията на художника. Оттам тя обикаля из Хага в продължение на около столетие, отбива се за кратко до Италия и към началото на деветнадесети век се завръща обратно в Нидерландия. Настоящият й собственик я е закупил през шейсет и четвърта година от галерия „Хофман“ в Люцерн. Прекрасната млада жена цял живот е била скрита от хорските очи.
Читать дальше