Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Казвали ли са ти, че това място прилича досущ на Митничарска колиба в Пурвил !

— Пощальонката може да го е споменавала. — Габриел гледаше към Киара. — Бих искал да ти помогна, Джулиан…

— Обаче?

— Още не съм готов. — Направи пауза. — А тя още по-малко.

— Не бих бил така сигурен за последното.

Киара се шмугна в къщата. Ишърууд подаде на Габриел голям пощенски плик.

— Поне ги разгледай. Ако все още не искаш да се захващаш, ще ти намеря някоя хубава картина за почистване. Нещо по-предизвикателно. Като например италианско платно от четиринадесети век с деформирана рамка и достатъчно повреди, че да те държи ангажиран поне няколко месеца.

— Звучи много по-лесно от това да търсим твоя изгубен Рембранд.

— Така е — кимна Ишърууд. — Но пък далеч не е толкова занимателно.

Пликът съдържаше общо десет фотографии: една на цялото платно и още девет в по-големи детайли. Габриел ги разположи на кухненския плот и внимателно ги заоглежда с лупа.

— Какво търсиш? — поинтересува се Киара.

— Гледам как е напоявал четката.

— И?

— Джулиан е прав. Рисувал е набързо и с особена страст. Но се съмнявам да е работил alia prima . Виждам места, където първо е полагал сенките и им е давал достатъчно време да изсъхнат.

— Значи със сигурност е Рембранд?

— Няма съмнение.

— Възможно ли е да го установиш само по снимките?

— Занимавам се с картини от сто хиляди години. Мога да го разпозная, когато го видя. Тук не само имаме Рембранд. Това е уникален Рембранд. И то такъв, който е изпреварил времето си с два века и половина.

— Тоест?

— Погледни техниката на рисуване. Рембранд е бил импресионист далеч преди някой изобщо да назове този стил. Доказателство за гения му.

Киара взе една от снимките. Беше близък план на лицето на жената.

— Красавица. Да не е била любовница на Рембранд?

Габриел изненадано повдигна вежда.

— Израснала съм във Венеция и имам магистърска степен по история на Римската империя. Все пак поназнайвам някои неща от света на изкуството. — Отново се вгледа в снимката и бавно поклати глава. — Държал се е подло. Трябвало е да се ожени за нея.

— Звучиш като Джулиан.

— Джулиан е прав.

— Животът на Рембранд е бил сложен.

— Откъде ли ми е позната тази фраза?

Киара го изгледа с пакостлива усмивка и сетне върна фотографията на плота. Корнуолската зима беше смекчила тена на маслинената й кожа, а влажният морски въздух бе добавил къдрици и букли в косата й. Сега те бяха прибрани с шнола на тила й и висяха на волни вълни между плешките й като буен кестеняво-бакърен водопад. Тя бе по-висока от Габриел с два-три сантиметра, надарена с широки рамене, тясна талия и дълги крака като на спортистка. Ако бе израснала на друго място, а не във Венеция, сигурно щеше досега да е станала шампионка по плуване или известна тенисистка. Ала подобно на повечето венецианци Киара възприемаше спорта като нещо, което човек зяпа със следобедното кафе или с вкусната вечеря. Ако ви се прииска физическо упражнение, отивате да правите любов или пък се спускате до „Дзатере“ за едно джелато . „Единствено американците правят упражнения по принуда — твърдеше Киара — и гледайте докъде са стигнали — обхванала ги е епидемия от сърдечни заболявания и детско затлъстяване.“ Като потомка на испански евреи, емигрирали във Венеция през петнадесети век, Киара беше убедена, че няма страдание, което да не може да се излекува с бутилка минерална вода или с чаша ароматно червено вино.

Тя отвори фурната и извади отвътре голямо оранжево гърне. Още щом повдигна похлупака му, от него се разнесе топла пара, която изпълни цялата стая с ухание на печено телешко, лук шалот, сминдух и сладко тосканско десертно вино. Киара вдъхна дълбоко, побутна месото с показалец и на лицето й се разля доволна усмивка. Любовта й към готвенето беше обратнопропорционална на неприязънта й към спортуването. А сега, след като вече официално не работеше за Службата, не й оставаха никакви други занимания, освен да чете книги и да развихря фантазията си в кухнята. От Габриел се очакваше единствено да проявява съответното възхищение и да не се разсейва. Киара беше убедена, че бързо изконсумираната храна на практика е бързо изгубена храна. Тя се хранеше по същия начин, по който правеше любов — бавно и под мъждукащите пламъчета на свещи. Сега тя облиза върха на показалеца си и върна похлупака на мястото му. След това затвори вратата на фурната, обърна се и чак тогава осъзна, че Габриел не е откъсвал поглед от нея.