Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Откраднатият Мане от музея „Гарднър“?! Че защо му е притрябвало на един милиардер да поема подобен риск?

— Защото не може да си купи нещо, което не се продава. Не забравяй, че повечето шедьоври никога няма да бъдат изложени за продан. А за някои колекционери, които са свикнали винаги да получават каквото им се прииска, недостъпното може да се превърне в истинска мания.

— Ами ако някой такъв е задигнал и картината на Джулиан? Тогава какви са шансовете да се намери?

— Едно на десет, в най-добрия случай. И продължават да спадат скорострелно, ако търсенето се проточи. Въпросният Мане се издирва вече две десетилетия.

— Ами да потърсят в Япония.

— Идеята не е лоша. Имаш ли други?

— Идеи, не — внимателно отговори Киара. — Само предложение.

— Така ли?

— Приятелят ти Джулиан се нуждае от теб, Габриел. — Киара кимна към снимките, които още лежаха на кухненския плот. — Тя също.

Габриел не каза нищо. Киара вдигна фотографията, на която се виждаше цялото платно.

— Кога я е нарисувал?

— През хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.

— Значи през същата година, когато Хендрике е родила Корнелия?

Габриел кимна утвърдително.

— Струва ми се, че е бременна.

— Възможно е.

Киара продължи внимателно да оглежда образа.

— Знаеш ли какво още си мисля? Че тя го пази в тайна. Знае, че е бременна, но още не е събрала смелост да му каже. — Вдигна очи към Габриел. — Да ти звучи познато?

— Мисля, че от теб би излязъл чудесен експерт по история на изобразителното изкуство, Киара.

— Расла съм във Венеция. Това значи, че вече съм експерт. — Отново сведе поглед към фотографията. — Не мога да зарежа една бременна жена, погребана вдън земя, Габриел. А знам, че и ти не можеш.

Габриел отвори капачето на мобилния си телефон. Докато въвеждаше номера на Ишърууд, дочу как Киара си тананика тихичко. Неизменно го правеше, когато се чувстваше щастлива. А това бе първият път, откакто той я чуваше да си тананика през последната година.

Надписът на витрината гласеше: НАУЧНИ АНТИКИ. Под него можеха да се видят ред по ред прилежно подредени старинни микроскопи, фотоапарати, барометри, телескопи, геодезични инструменти и всякакви лупи. Обикновено Морис Дюран ги оглеждаше за нередности непосредствено преди да отвори магазинчето. Но не и тази сутрин. Уютно устроеният малък свят на Дюран сега бе разтърсен от проблем, от криза с твърде дълбоки измерения за човек, чиято първа мисъл сутрин беше как да избягва неприятностите.

Той отключи вратата, завъртя табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО и после се отправи към кабинета си в задната част на магазинчето. Също като собственика си, помещението беше малко и добре подредено. Дюран окачи палтото си на закачалката, разтърка островчето хронична болка на кръста си и после седна да провери имейла си. Направи го без особен ентусиазъм. Самият Морис Дюран представляваше своего рода антика. Запокитен от съдбата в една безмилостна епоха, той се обграждаше отвсякъде със символите на Просвещението. Считаше електронната кореспонденция за нежелана, но досадна потребност. Предпочиташе писалката и хартиения лист пред безплътната мъгла на интернет. Консумираше утринните новини от страниците на няколкото вестника с любимото си кафе. По негово собствено мнение интернет беше чума, която попарваше абсолютно всяко нещо, до което се докоснеше. И наближаваше денят, боеше се той, когато щеше да съсипе и неговите НАУЧНИ АНТИКИ.

Дюран прекара почти цял час в бавно и внимателно сортиране на дългия списък с поръчки и запитвания от цял свят. С повечето си клиенти имаше отдавна изградени взаимоотношения. С други се познаваше сравнително отскоро. Винаги, когато се зачиташе в адресите им, в ума му започваха да изплуват спомени. Например, докато съчиняваше отговор за отколешен свой клиент, който живееше на Пи Стрийт в Джорджтаун, Вашингтон, Дюран веднага се сети за малкия музей, разположен само на няколко преки оттам. Преди време му бяха предложили съблазнителна сделка да освободи галерията от най-значимото й притежание: Закуската на гребците от Реноар. Но след щателно проучване (а Дюран винаги бе щателен) бе взел решение да отклони тази оферта. Картината беше прекалено голяма, а шансовете за успех — твърде нищожни. Големи картини се крадяха единствено от авантюристи и мафиоти, а Дюран не беше нито едното, нито другото. Той беше професионалист. А истинският професионалист никога не се нагърбваше с поръчки, които бяха пряко силите му. Така се губеха клиенти. А Морис Дюран се бе зарекъл никога да не разочарова свой клиент.