Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Какво си се вторачил?

— Просто те гледам.

— Има ли някакъв проблем?

Той се усмихна.

— Не. Никакъв.

Киара се начумери.

— Трябва да си намираш и други занимания, освен да зяпаш тялото ми.

— Лесно е да се каже. Колко време имаме до вечеря?

— Недостатъчно за това , Габриел.

— Нищо не съм намеквал.

— Така ли? — нацупи се игриво тя. — Разочарована съм.

Тя отвори бутилка „Кианти“, наля две чаши и побутна едната към Габриел.

— И кой краде картини?

— Крадците крадат картини, Киара.

— Май не ти се яде телешко днес.

— Погрешно се изразих. Мисълта ми беше, че всъщност няма голямо значение кой точно ги краде. Простата истина е, че се случва ежедневно. Без да преувеличавам. И води до огромни загуби. Според Интерпол, годишните загуби от кражбата на картини са между четири и шест милиарда долара. Всъщност след търговията с наркотици, прането на пари и контрабандата с оръжие се оказва, че похищенията на предмети на изкуството са най-доходоносната криминална дейност. Най-големият музей в света е този на изчезналите картини. Там ще намериш всичко: Тициан, Рубенс, Леонардо, Караваджо, Рафаело, Ван Гог, Моне, Реноар, Дега. Абсолютно всичко . Някои от най-красивите човешки творби са ставали жертва на обири. И в повечето случаи не можем да сторим нищо.

— А самите крадци?

— Някои са дребни авантюристи, които търсят тръпка. Други са обикновени крадци, стремящи се да си спечелят име, отмъквайки нещо изключително. Но за жалост, има и такива, които са истински професионалисти. И от тяхна гледна точка, съотношението риск-възнаграждение натежава изключително в тяхна полза.

— Тоест високо възнаграждение при малък риск ли?

— При изключително малък риск — отговори Габриел. — При банков обир може някой пазач да гръмне по бягащия крадец. Но доколкото знам, досега абсолютно никой не е бил прострелван при кражба на картина. Даже напротив. Гледаме сякаш да ги улесним максимално.

— Да ги улесним?!

— През 1998 година например един крадец влязъл в Шейсет и седма стая на Лувъра, изрязал направо от рамката Път в Севър на Камий Коро и после си излязъл оттам. Цял час изминал, преди някой да забележи, че платното липсва. И защо? Защото в Шейсет и седма стая няма охранителна камера. Още по-срамно се оказало официалното разследване на кражбата. Управата на Лувъра така и не успяла да представи пълен списък на работниците в музея. Нямали даже точна представа за музейния инвентар. Официалният доклад гласял, че за крадците е далеч по-трудно да оберат обикновен парижки супермаркет, отколкото най-известния музей в света.

Киара поклати глава в почуда.

— А какво се случва с откраднатите картини?

— Зависи от причината за кражбата. Някои крадци просто търсят бърза печалба. А най-бързият начин да превърнеш едно платно в пари е, като го предадеш срещу обявена награда. Тоест, един вид откуп. Но тъй като тук става въпрос само за малка част от реалната стойност на картината, и музеите, и застрахователите с готовност играят тази игра. И крадците са наясно с това.

— А ако не е похищение за откупване?

— Тук вече има известни разногласия както в света на изобразителното изкуство, така и сред органите на реда. Някои картини започват да се използват като своеобразна нелегална валута. Един Вермеер например, откраднат от амстердамски музей, може да попадне в ръцете на някоя белгийска или френска наркобанда, която пък, на свой ред, може да го изпрати като гаранция или като предплата за пратка хероин от Турция. По този начин една и съща картина би могла години наред да пътува напред-назад, преминавайки в различни престъпни ръце, докато накрая някой не реши да я осребри. Междувременно самата картина се съсипва. И ако е Вермеер на четиристотин години, значи е доста деликатен предмет. Подобни творби не обичат да ги пъхат из куфари или да ги закопават в дупки.

— А ти приемаш ли тази теория?

— В някои случаи е спорна. В други обаче… — Габриел сви рамене. — Нека просто да кажем, че досега не съм срещал наркопласьор, който да предпочита картините пред твърдия кеш.

— И каква е другата теория?

— Че крадените картини висят по стените на много богати хора.

— И така ли е?

Габриел се вгледа умислено в чашата вино.

— Преди около десетина години Джулиан тъкмо приключваше сделката с един японски милиардер в неговото имение край Токио. По време на срещата им колекционерът излязъл, за да приеме телефонно обаждане. А пък Джулиан, знаем го що за птица е, решил да стане и да поразгледа наоколо. В далечния край на един от коридорите зърнал картина, която му се сторила изненадващо позната. До ден-днешен той се кълне, че творбата е била При Тортони !