Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Което пък обясняваше силното му притеснение тази сутрин и непрекъснатите погледи, които хвърляше към вестник Фигаро , който лежеше на бюрото му. Колкото и пъти да препрочиташе статията, оградена с червен триъгълник, подробностите в нея си оставаха едни и същи.

Известен британски реставратор на картини… застрелян с два куршума в къщата си в Гластънбъри… Мотивите не са известни… Нищо не липсва…

Именно последната част — че нищо не липсвало — най-силно тревожеше Дюран. Той прегледа статията още веднъж, а сетне вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Резултатът бе същият. Десет пъти вече набираше същия номер. И десет пъти попадаше в чистилището на гласовата поща.

Морис остави слушалката и се загледа във вестника. Нищо не липсва… Не беше убеден, че вярва на тази информация. Но предвид обстоятелствата, нямаше друг избор, освен да направи свое собствено проучване. За съжаление, така щеше да се наложи да затвори магазинчето и да се отправи към града, който оскърбяваше всичко, което той считаше за свято. Отново вдигна слушалката и този път набра друг номер. Отговори му компютърен глас. Каква изненада. Дюран завъртя отегчено очи и после продиктува на машината заявката си за един билет първа класа за сутрешния влак до Марсилия.

След случилото се всички ангажирани страни бяха единодушни, че издирването на откраднати творби никога не започва по един и същи начин. Броени минути след като прие задачата, оттеглилият се израелски екзекутор и шпионин Габриел Алон дискретно се обади не на някого другиго, а на Греъм Сиймор — заместник-директора на британските тайни служби МИ5. Сиймор изслуша молбата на Габриел и веднага се свърза с вътрешния министър, който, на свой ред, позвъни на началника на полицията на Ейвън и Съмърсет, чийто участък се намираше в Портисхед. Тук запитването срещна първото си препятствие, но то бързо бе преодоляно веднага щом началникът на полицията получи повторно обаждане. Този път от Даунинг Стрийт. До вечерта Габриел бе постигнал първата малка, но значима победа — покана да направи оглед на дома и ателието на стария си венециански колега Кристофър Лидел.

На следващата сутрин той се събуди сам в леглото. Това бе необичайно, защото винаги ставаше пръв. Остана известно време така, заслушан в течащата вода в банята, а после се запъти към кухнята. Там си приготви голяма чаша кафе с мляко, а после включи лаптопа си и запрехвърля утринните новини. По навик пред очите му най-напред попаднаха вестите от Средния изток. Шестнайсетгодишна девойка извършила самоубийствен атентат на препълнен пазар в Афганистан; мистериозна експлозия в отдалечена провинция на Йемен отнела живота на трима високопоставени лидери на Ал Кайда; клоунът президент на Иран произнесъл поредната си пламенна реч как Израел трябва да се заличи от лицето на земята. Воден от новата вашингтонска администрация, цивилизованият свят избъбряше дежурните си завоалирани заплахи за санкции, докато в Йерусалим израелският премиер отправяше предупреждение, че при всяко завъртане на центрофугата иранците се приближават до ядреното оръжие.

Габриел изчете тези новини със странно усещане за отдалеченост. Беше дал повече от трийсет години от живота си в защита на държавата Израел — и косвено на нейните западни съюзници. Ала сега, след като най-сетне бе убедил Службата да го освободи, можеше само да се пита какви ли истини се крият зад новинарските заглавия. Всички съжаления за оттеглянето обаче скорострелно се изпариха в мига, щом Киара влезе в стаята с все още влажни коси и блестяща кожа. Габриел вдигна поглед над компютъра и й се усмихна. Поне за момента беше напълно готов да остави проблемите на Иран и ислямския тероризъм в ръцете на други мъже.

Беше вече девет и петнайсет, когато двамата седнаха в своя „Рейндж Роувър“ и се отправиха към залива Гънуолоу. Трафикът беше умерен, а времето — променливо: яркото слънце бързо отстъпваше място на библейски валежи. Към десет подминаха Тръро, към единайсет — Ексетър, а по пладне вече влизаха в югозападните покрайнини на Гластънбъри. На пръв поглед градчето даваше вид на заможно и скучновато английско пазарско селище. Едва когато стигнаха до Магдалин Стрийт, истинският облик на Гластънбъри започна да се разкрива пред очите им.

— О, небеса, къде попаднахме? — промълви Киара.

— На Венера — отвърна Габриел.

Той сви в комплекса „Хенли Клоуз“ и изключи двигателя. Пред къща номер 8 ги чакаше детектив инспектор Роналд Харкнес от Отдела за криминални разследвания към полицейския участък на Ейвън и Съмърсет. Инспекторът беше червендалест и носеше блейзър, който явно помнеше по-добри времена. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да стои на това място, което бе напълно разбираемо. По-висшестоящи сили го бяха засилили тук. Бяха му спуснали инструкции да отключи местопрестъплението за оглед от някакви следователи на име Роси, специалисти в областта на изобразителното изкуство. Висшестоящите сили също така бяха наредили на Харкнес да оказва пълно съдействие, да отговаря изчерпателно на всякакви въпроси и да не се меси в работата на следователите. Нещо повече, беше му напомнено, че има някаква вероятност той да разпознае господин Роси. Ако това се случеше, очакваше се Харкнес да задържи устата си затворена, а очите си — сведени.