Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Деветмилиметров куршум?

— Явно сте на „ти“ с оръжията, господин Роси.

Габриел вдигна поглед към ателието на третия етаж.

— Значи убиецът е стрелял от горните стъпала?

— Още не разполагаме с окончателния доклад. Обаче ъгълът на входната рана, в съчетание с ъгъла на дупката в стената, ни кара да смятаме така. Съдебният лекар записа, че куршумът е застигнал жертвата откъм врата, раздробявайки четвъртия шиен прешлен и прекъсвайки гръбначния мозък.

Габриел отново разгледа следствените снимки.

— Ако се съди по нагара върху челото на Лидел, вторият изстрел е бил отблизо.

— Буквално от сантиметри — потвърди Харкнес. След това изгледа другия мъж и добави предизвикателно: — Ако не ме лъже паметта, професионалните наемни убийци го наричат „контролен изстрел“.

Габриел подмина забележката и попита дали някой от съседите не е дочул изстрели. Харкнес поклати отрицателно глава.

— Значи убиецът е използвал заглушител?

— По всичко личи.

Габриел клекна и като наклони леко глава, се зае да оглежда повърхността на междинната площадка. Точно под дупката от куршум на стената се виждаха миниатюрни люспи мазилка. Както и още нещо… Габриел остана приклекнал още няколко секунди, като се опитваше да си представи смъртта на Лидел, сякаш нарисувана от ръката на Рембранд. Сетне вдигна глава и обяви, че е видял достатъчно. Инспекторът загаси ксеноновия си фенер, при което Габриел небрежно се протегна надолу и лекичко прокара облечения си в латекс показалец по пода. Пет минути по-късно, когато вече се качваха с Киара в роувъра, ръкавицата бе скътана в джоба му, обърната наопаки.

— Току-що извърши сериозно престъпление — отбеляза Киара, докато Габриел включваше двигателя.

— Едва ли ще ми е последното.

— Дано да си е струвало.

— Определено!

Харкнес остана на прага, изпънат като войник на пост. Ръцете му бяха прибрани зад гърба, а очите му внимателно проследиха роувъра, който се изнасяше от комплекс „Хенли Клоуз“ с неприемлива скорост. Роси… Харкнес беше наясно, че името е фалшиво. Беше се досетил още в мига, щом ангелът бе слязъл от каляската си. Бяха го издали очите му — тези неспокойни зелени фенерчета, които сякаш прозираха през теб. А и тази походка… Ходеше, сякаш или напускаше мястото на някакво престъпление, каза си Харкнес, или се бе запътил да извърши друго. Но и какво въобще търсеше ангелът тъкмо тук, в Гластънбъри? И защо душеше около тази изчезнала картина? По-висшестоящите му бяха наредили да избягва да задава подобни въпроси на глас. Ала най-малкото можеше да поразсъждава наум. И може би някой ден щеше да му се удаде възможност да разкаже на колегите си, че се е здрависал с легендата. Даже си бе запазил и сувенир от срещата — следствените ръкавици, носени от ангела и неговата прекрасна съпруга.

Харкнес ги измъкна от джоба си. Странно, но преброи само три ръкавици. Къде ли се бе дянала четвъртата? Минути след като роувърът се скри от поглед, инспекторът се досети за отговора. Но какво можеше да стори? Да хукне подир тях? Да настоява да върнат ръкавицата? Едва ли. Висшестоящите бяха казали думата си. Бяха наредили на Харкнес да не диша във врата на ангела. И затова той си остана на мястото смълчан, със забити в земята очи, чудейки се какво ли си е скътал ангелът в тази проклета ръкавица.

Габриел огледа върха на левия си показалец.

— Какво е? — запита Киара.

— Оловно белило, киновар и може би съвсем малко естествен азурит.

— Люспи от боя?!

— И също май има текстилни влакна.

— Какви по-точно?

— От дюшеклък. Като онези памучни или ленени тъкани, с които са покривали матраците или са опъвали по мачтите в Холандия през седемнайсети век. Като текстила, от който Рембранд е правел платната си.

— И какво означава наличието на люспи от боя и влакна на онази площадка?

— Че ако съм прав, изглежда, търсим Рембранд с дупчица от куршум.

Габриел духна власинките от пръста си. Сега се движеха на запад по двулентов път, който минаваше през Полдън Хилс. Право пред тях яркооранжевото слънце висеше ниско над хоризонта, застинало между две тънки облачни ивици.

— Искаш да кажеш, че Лидел се е съпротивлявал?

Габриел кимна.

— Така говорят уликите в ателието му.

— Кои например?

— Да кажем, натрошеното стъкло или разсипаният разтвор.

— Смяташ, че е станало, защото са се сборичкали?

— Едва ли. Лидел бе достатъчно умен и знаеше, че няма смисъл да влиза във физическа схватка с въоръжен крадец. По-скоро смятам, че е използвал разтвора като оръжие.