Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Как?

— Според формата на разливането, навярно го е запокитил в лицето на крадеца. Сместа вероятно е изгорила очите му и го е заслепила за няколко секунди. Достатъчно, колкото Лидел да се измъкне оттам. Той обаче е допуснал една грешка. Взел е и нея със себе си.

— Рембранд ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Картината е твърде голяма, за да я носи с една ръка. Това значи, че му се е наложило да я хване с две ръце за рамката. — Демонстрира, хващайки волана на позициите за три и девет часа. — Сигурно не му е било лесно да я мъкне по тясното стълбище. Но Лидел почти е успял да се измъкне. Бил е само на няколко крачки от площадката, когато го е застигнал първият куршум. Той е пробил врата му и ако си го представям правилно, е преминал и през картината, преди да се забие в стената отсреща. Съдейки по композицията и цветовата гама на люспите боя, бих предположил, че куршумът е перфорирал дясната част на лицето й.

— Възможно ли е дупка от куршум да се поправи?

— Безусловно. Ще се изненадаш какви идиотски неща могат да причиняват хората на картините си. — Габриел направи пауза. — Или пък заради картини.

— Какво искаш да кажеш?

— Кристофър беше романтик. Когато и двамата бяхме във Венеция, той все се влюбваше в някого. И неизменно го оставяха с разбито сърце.

— Но какво общо има това с Рембранд?

— Всичко го има в реставрационните записки — поясни Габриел. — Те са любовно писмо. Кристофър най-сетне е открил жена, която няма да го нарани. Бил е обсебен от девойката на тази картина. И си мисля, че е загинал именно защото не е можел да я остави.

— Има обаче нещо, което не мога да схвана — рече Киара. — Защо крадецът не е посегнал на нито една от другите картини в ателието? На Моне или пък на Сезан?

— Защото е бил професионалист. Дошъл е конкретно заради Рембранд. И не си е тръгнал с празни ръце.

— И какво следва сега?

— Понякога най-добрият начин да откриеш една картина е, като се поинтересуваш къде е била преди.

— Откъде ще започнем?

— От самото начало — отвърна Габриел. — От Амстердам.

Ако Морис Дюран изобщо бе склонен към интроспекция, сигурно щеше да знае, че курсът на неговия живот бе предопределен в деня, когато за пръв път чу историята на Винченцо Перуджа.

В неделния следобед на 20 август 1911 г. дърводелецът от Северна Италия влязъл в Лувъра и се скрил в складово помещение. Останал там чак до другата сутрин, когато се появил облечен в бяла работна престилка и уверено закрачил към Квадратния салон. Познавал залата много добре. Броени месеци по-рано той помагал за монтирането на защитно стъкло в рамката на най-голямата атракция на музея — Мона Лиза . Но тъй като сега било понеделник — денят, когато Лувърът се затварял за посетители, — помещението било празно. Трябвали му само няколко секунди, за да смъкне творбата на Леонардо от мястото й и да я пренесе до близкото стълбище. Там махнал рамката и стъклото и скрил картината под престилката си. После Перуджа спокойно минал покрай празната кабинка на охраната и излязъл на просторния площад пред Лувъра. И така най-известната творба на света потънала нейде из парижките улички.

По-озадачаващото обаче било, че изминали цели двайсет и четири часа, преди някой изобщо да забележи липсата на картината. Когато най-сетне бил подаден сигналът, френската полиция подхванала мащабна и донякъде абсурдна операция за издирване. Сред първите заподозрени бил някакъв авангарден художник на име Пабло Пикасо, който бил арестуван в апартамента си в Монмартър, въпреки че по времето на кражбата се намирал на стотици километри от Париж.

В крайна сметка, органите на реда стигнали и до Перуджа, обаче бързо снели всички подозрения от него. Ако само си бяха направили труда да надникнат в грамадния сандък в неговата спалня, издирването на Мона Лиза щяло да приключи още тогава. Вместо това, картината останала в неизвестност цели две години, докато един ден Перуджа не се опитал наивно да я продаде на известен флорентински търговец. Перуджа мигновено бил арестуван и прекарал в затвора само някакви си седем месеца. Години по-късно дори получил позволение отново да се завърне във Франция. Колкото и да е странно, човекът, стоящ зад най-голямата кражба в историята на изкуството, си отворил магазинче за бои в От Савоа и кротко живял там до деня на смъртта си.

Морис Дюран си бе извадил няколко важни поуки от необичайната история на Винченцо Перуджа. Преди всичко, отмъкването на прочути картини явно не беше толкова трудно, колкото си представяше човек. Второ, властите като цяло бяха доста безразлични към кражбите на изобразително изкуство. И трето, в повечето случаи наказанията не бяха големи. Ала историята на Перуджа също така изостряше апетита на Дюран. Старинните научни уреди бяха негово наследство — магазинчето по-рано бе принадлежало на баща му, а преди това и на дядо му, — но истинската му страст си оставаше изящното изкуство. И макар да бе вярно, че човек можеше да прекара деня си и на по-неприятни места от първи арондисман на Париж, това магазинче не беше най-вълнуващото средство за препитание. Имаше дни, когато Дюран се чувстваше като дрънкулките на неговата витрина — излъскан и порядъчно хубав, но в крайна сметка неспособен за нищо друго, освен да събира прах.