Двамата навлязоха в тунел от сплетени клони, натежали от бръшлян. После се отправиха към очарователна котловина, в дъното на която имаше старинна каменна църква.
— Кой друг е знаел, че картината е в Гластънбъри?
Ишърууд се замисли.
— Директорът на Националната художествена галерия във Вашингтон. И фирмата доставчик. — Поколеба се и след малко добави: — И изглежда, може да съм споменал за това и на Ван Беркел.
— А Лидел държал ли е други картини в ателието си?
— Още четири — отвърна Ишърууд. — Един Рубенс, тъкмо приключен за „Кристис“; нещо, за което се твърди, че е на Тициан; един пейзаж от Сезан, доста приличен впрочем; и някакви отвратително скъпи водни лилии на Моне.
— Допускам, че и те са били откраднати?
Ишърууд поклати глава отрицателно.
— Единствено моят Рембранд.
— Нито една от другите?! Сигурен ли си?
— Довери ми се, хлапе. Сигурен съм.
Излязоха от котловината в открито поле. В далечината два масивни хеликоптера се носеха като цепелини над военноморската база. Мислите на Габриел обаче се бяха фокусирали върху един-единствен въпрос. На кой крадец би му притрябвало да отнася огромния Рембранд вместо далеч по-малките Сезан или Моне?
— От полицията имат ли теория?
— Подозират, че Лидел може да е изненадал крадците насред обира. В бързането сигурно са го гръмнали и са грабнали най-близката картина. По стечение на обстоятелствата — моята. След изминалото лято от Скотланд Ярд са доста скептични, че има някакви шанс да я намерят. Освен това смъртта на Лидел усложнява нещата допълнително. Следствието сега преди всичко е за убийство.
— Колко време имаш, преди застрахователите да изплатят обезщетението?
Ишърууд се начумери и забарабани нервно с пръст по волана.
— Боя се, че току-що удари в десетката на моята дилема.
— Каква дилема?
— Понастоящем собственикът на този Рембранд е все още неназованият клиент на Дейвид Кавендиш. Обаче, когато поех картината в свои ръце, тя трябваше да мине под моята застрахователна полица.
Гласът му затихна. В него се съдържаха меланхолични нотки, които Габриел бе чувал многократно. Понякога те се появяваха, когато някой разбиеше сърцето на Ишърууд или когато се виждаше принуден да се раздели с някое любимо платно. Но обикновено това означаваше, че е затънал във финансови грижи. За пореден път.
— Какви си ги надробил този път, Джулиан?
— Ами годината не беше никак лека, нали? Капиталовите пазари замират. Недвижимите имоти се сриват. Падат продажбите на всякакви по-луксозни притежания. Какво може да направи един дребен независим търговец като мен при тези обстоятелства?
— Не си споменал пред застрахователите си за тази картина, така ли?
— Премиите са дяволски високи. А и брокерите са същински пиявици. Знаеш ли колко щеше да ми коства това? Затова реших…
— Да минеш метър?
— И така може да се каже. — Ишърууд притихна. Когато отново заговори, в гласа му се усети нотка на отчаяние, липсващо досега. — Имам нужда от помощта ти, Габриел. Вися с цели четиридесет и пет милиона долара.
— Не се занимавам с такива неща, Джулиан. Аз съм…
— Реставратор? — Ишърууд го изгледа скептично. — И двамата добре знаем, че не си просто обикновен реставратор. Отлично те бива и в намирането на изгубени неща. Пък и откакто се познаваме, никога не съм те молил за услуга. — Направи пауза. — Няма към кого другиго да се обърна. Ако не ми подадеш ръка, съм загубен.
Габриел потропа с кокалче по прозореца, за да припомни на Ишърууд, че наближават необозначената отбивка за Гънуолоу. Трябваше да признае, че молбата на Джулиан го беше трогнала. И малкото, което бе чул за този случай, му подсказваше, че не иде реч за обикновена кражба на картина. Освен това започваше да го гложди смътна вина за смъртта на Лидел. Подобно на Шамрон, той също бе прокълнат със свръхчувствителност за добро и зло. Най-големите му професионални постижения като служител на разузнаването се дължаха не на силата на оръжието, а по-скоро на непреклонния му стремеж да разкрива несправедливости от миналото и да ги коригира. Габриел беше реставратор в пълния смисъл на думата. В неговите очи този случай изглеждаше като повредена картина. Да го остави просто така — потъмнял от жълтеещия лак и белязан от времето — бе невъзможно. И разбира се, Ишърууд беше наясно с това. Той знаеше, че разполага с могъщ съюзник. Рембранд също се опитваше да склони Габриел.
Средновековен здрач се бе спуснал над корнуолското крайбрежие, когато двамата пристигнаха в Гънуолоу. Ишърууд не промълви и дума повече и само направляваше своя ягуар по единствената селска уличка, водеща към схлупената вила в далечния край на залива. Когато свиха пред къщурката, десетина лампи автоматично блеснаха и огряха всичко с ослепителнобяла светлина. На балкона бе застанала Киара. Тъмните й коси се вълнуваха от вятъра. Ишърууд я загледа за минута, а сетне обходи с поглед околността.
Читать дальше