Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Даже и Димбълби обаче остана изненадан от изписалия се по лицето на Ишърууд шок след новината за убийството в Гластънбъри. Джулиан все пак съумя бързо да се овладее. Но сетне измърмори някакво нелепо извинение, че трябвало да навести своя болнава леля, гаврътна джина си на един дъх и се изниза от заведението.

Вместо у леля си, Ишърууд отиде право в галерията, откъдето трескаво набра номера на свой познат в Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд. Около деветдесет минути по-късно познатият му върна обаждането. Вестите се оказаха още по-лоши от очакваното. От Отдела за изкуство обещаха да сторят всичко по силите си. Ала колкото повече Ишърууд се взираше в отворените си счетоводни бележници, толкова повече му се струваше, че май ще се наложи да вземе нещата в свои ръце. Да, и по-рано бе изпадал в критични ситуации, помисли си той. Но сега нещата бяха далеч по-сериозни. Сега можеше да изгуби всичко, за което някога се бе трудил. Освен това невинни свидетели можеха да пострадат заради неговата глупост. Не биваше да приключва кариерата си по такъв начин. Не и след всичко, което бе постигнал. И категорично не и след жертвите, които бе направил баща му, за да осигури оцеляването на самия Джулиан.

Именно този ненадейно изникнал спомен за баща му накара Ишърууд още веднъж да грабне слушалката. Започна да набира някакъв номер, но се спря. Май щеше да е по-добре да не го предупреждава, помисли си той. По-добре направо да цъфне на прага му с шапка в ръка.

Той остави обратно слушалката и погледна графика си за следващия ден. Имаше само три неособено обещаващи срещи. Спокойно можеше да ги отложи всичките. Ишърууд рязко задраска и трите срещи, а след това записа в горната част на листа едно-единствено библейски звучащо име. В продължение на няколко минути остана загледан в него, след което осъзна грешката си и го задраска отривисто с химикалката си. Вземи се в ръце — каза си той. — Какво си въобразяваше, Джули? Какво изобщо си въобразяваше?!

Вместо в някогашното си обиталище в Хелфорд Пасидж, Странника предпочете да се установи в малка хижа на западните склонове на полуостров Лизард. Беше му направила впечатление още докато плаваше с дървения си кеч на около миля в морето. Бе разположена в самата сърцевина на залива Гънуолоу, сгушена сред пурпурна армерия и червена власатка. Зад нея се разстилаше наклонено поле, нарязано от множество живи плетове. Отдясно на нея се виеше крайбрежната ивица, закътала останките на стар разбит кораб непосредствено под коварните пенливи води. Прекалено опасен за плуване, заливът привличаше малцина посетители, с изключение на някой и друг турист или местните рибари, които се струпваха тук при преминаването на костура. Странника помнеше всичко това. Не бе забравил и че този плаж със самотната си хижа силно приличаше на две картини, пресъздадени от Моне във френското крайбрежно градче Пурвил, една от които бе открадната от полски музей и до ден-днешен липсваше.

Обитателите на Гънуолоу, естествено, въобще не си даваха сметка за това. Знаеха само, че Странника е наел хижата при изключително необичайни обстоятелства. Без преговори, без коментари, целият наем за дванайсет месеца бе заплатен наведнъж, а сделката бе придвижена от хамбургски адвокат, чието име никой не бе чувал дотогава. Още по-озадачаваща обаче бе поредицата от странни автомобили, които взеха да се появяват пред хижата скоро след сключването на сделката. Лъскави черни седани с дипломатически номера. Патрулки от местния участък. Безлични лондонски коли марка „Воксхол“, пълни със сиви мъже в сиви костюми. Работилият цели трийсет години за железниците Дънкан Рейнолдс, който минаваше за един от най-светските представители на Гънуолоу, от доста време вече наблюдаваше хората, които правеха трескави инспекции на собствеността в навечерието на пристигането на новия й обитател. „Тези момчета не са ти някакви обикновени охранители — разправяше той. — Знаят много добре какво правят. Те са професионалисти , ако се сещате накъде бия.“

Непознатият явно бе пристигнал с някаква мисия, но абсолютно никой в Гънуолоу нямаше представа с каква точно. Впечатленията им се формираха главно при кратките му посещения за провизии до селцето. Неколцина от по-възрастните сякаш съзираха у него осанка на военнослужещ, докато младите девойки не прикриваха колко много им допада. Което пък, на свой ред, настрои повечето мъже в селото против него. По-лекомислените вече се заканваха, че ей толкова им трябва да му скочат, докато по-мъдрите гласове проповядваха да се внимава. Независимо че бе среден на ръст, очевидно знаеше как да реагира на провокации. Пробвайте да му скочите, предупреждаваха те, и ще видите как ще има строшени кости. И то не неговите.