Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Уличката завършваше в жилищен квартал с къщи близнаци, долепени една о друга по склона. Комплекс „Хенли Клоуз“ бе разположен в северната част на квартала, току над едно спортно игрище. Четирите му къщички бяха малко по-големи от повечето в района, като пред всяка от тях имаше оградена градинка. След изнасянето на Хестър тревата пред номер 8 бе занемарена и насаждаше чувство на меланхолия. Това караше съседите на Лидел да се мръщят неодобрително. Той пъхна ключа и го завъртя. В антрето го посрещна пиукащият звук на включената аларма. Кристофър въведе кода за изключване — комбинация от осемте цифри с рождения ден на Емили — и се закатери по стълбището към най-горния етаж. Там тихо го очакваше девойката, обгърната в пълен мрак. Лидел светна една лампа.

Беше приседнала на дървен стол. Върху раменете й имаше копринен шал със скъпоценни камъни. От двете страни на шията й висяха перлени обеци. Върху бледата кожа на гърдите й почиваше златна верижка. Лидел протегна ръка и леко я погали по бузата. Годините бяха прорязали лицето й. Алабастровата й кожа бе започнала да пожълтява. Но това не го притесняваше. Той знаеше как да я излекува. В една стъкленица приготви обичайния безцветен еликсир — две части ацетон, една част метил-прокситол, десет части минерален спирт — и сетне натопи в него връхчето на памучен тампон. Докато описваше с тампона очертанията на гръдта й, той я погледна право в очите. Девойката не отмести поглед. Устните й останаха разтворени в изкусително игрива полуусмивка.

Лидел пусна тампона на пода и приготви нов. В този миг от долния етаж долетя някакъв звук. Сякаш се превърташе ключалка. За около секунда той замря неподвижно, а след това повдигна лице към тавана и извика:

— Хестър? Ти ли си?

Не получил отговор, натопи новия тампон в прозрачната течност и пак го прокара внимателно по кожата на гърдите на девойката. След няколко секунди отдолу се чу нов шум, този път доста по-близко от предишния. И достатъчно отчетлив, за да подскаже на Лидел, че вече не е сам в къщата.

Той се извъртя на кръглото столче и видя нечий силует на площадката. Фигурата направи две крачки и невъзмутимо влезе в ателието. Изтъркани джинси, стара фланелка, прибрани коси, тъмни очи. Мъжът от „Стоте маймуни“. Явно не бе нито поет, нито полемист. Пистолетът в ръката му сочеше право към гърдите му. Кристофър протегна ръка към стъкленицата. Беше предвидлив. И тъкмо затова съвсем скоро щеше да умре.

Първият знак, че нещо не е наред, бе забелязан на следващия обед, когато малката Емили Лидел, на четири години и седем месеца, излезе в двора на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“, обаче там не я чакаше никой. Трупът бе открит малко по-късно през деня, а до вечерта властите официално признаха, че Лидел е бил убит. В местната емисия новини на Би Би Си съобщиха името на жертвата, но не казаха и дума за заниманието му, нито за възможните мотиви за убийството. От Радио 4 не обърнаха никакво внимание на историята. Същото решение взеха и тъй наречените качествени национални всекидневници. Единствено Дейли Мейл отбеляза случилото се с малко каре, погребано между обичайните натяквания за другите възмутителни вести от страната.

По тази причина смъртта на Кристофър Лидел можеше и да остане незабелязана сред лондонските артистични среди. Малцина от тамошните изтънчени жители си цапаха ръцете с издания като Дейли Мейл . Това обаче не се отнасяше за дундестия Оливър Димбълби — похотлив търговец от Бъри Стрийт, който не се опитваше да крие работническото си потекло под лъскави костюми. Димбълби прочете новината за убийството в Гластънбъри със сутрешното си кафе, а до вечерта разправяше наученото на всеки слушател на бара в ресторант „Грийнс“ — местната пиянска дупка на Дюк Стрийт, където търговците на картини се събираха да отпразнуват придобивките си или да си ближат раните.

Един от слушателите на Димбълби се оказа самият Джулиан Ишърууд — едноличен собственик на галерията „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Приятелите му го наричаха Джули, а спорадичните му побратими по чашка го знаеха като Сочния Джули. Беше човек на крайностите. Отракан, но безразсъден. Прозорлив, но лековерен. Потаен като шпионин, но безкрайно доверчив. Но винаги беше душата на компанията. Затова сред обитателите на лондонския артистичен елит галерията му се възприемаше като доста сполучлив театър. Миналото й бе белязано от умопомрачителни възходи и стремглави провали, а някъде под повърхността неизменно бълбукаха всевъзможни подозрения и конспиративни теории. Противоречивата слава на Ишърууд се коренеше в неговото простичко и често повтаряно верую: „Първо картините, после бизнесът“. Безрезервната вярност към това мото понякога докарваше Ишърууд досами ръба на пропастта. Впрочем преди няколко години мрачните финансови облаци до такава степен бяха се струпали над галерията, че самият Димбълби бе направил нескопосан опит да изкупи „Ишърууд Файн Артс“. Беше една от онези многобройни неудачни случки, за които и двамата мъже предпочитаха никога да не си припомнят.