Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Кристофър Лидел бе дошъл по съвсем различна причина. Бе пристигнал заради жена и бе останал заради дете. Беше не поклонник, а пленник.

Тук го бе домъкнала Хестър — най-голямата му любов и най-фаталната му грешка. Преди пет години тя бе поискала да се махнат от Нотинг Хил, за да преоткрие себе си в Гластънбъри. И докато се преоткриваше, Хестър бе установила, че разковничето за нейното щастие се крие в смяната на Кристофър. Друг на негово място сигурно веднага би си събрал багажа. Но макар да можеше без Хестър, Лидел никак не си представяше живота без Емили. Той предпочете да остане в Гластънбъри и да понася местното езичество с неговите друиди, отколкото да се прибере в Лондон и така да се превърне в смътен спомен за единственото си дете. Затова погреба болката, преглътна гнева и стисна зъби. Което впрочем му бе съвсем присъщо. Беше предвидлив. И знаеше, че това е най-важното качество за един мъж.

Гластънбъри си имаше и своите чаровни страни. Една от тях бе кафенето „Стоте маймуни“ — доставчик на вегетарианска храна без примеси и добавки още от 2005 г., както и любимо леговище за Лидел. И сега той отново се бе настанил на обичайната си маса, скрит зад новия брой на Ивнинг Стандард . На съседната маса жена на средна възраст четеше книга със заглавие Порасналите деца — скритата дисфункция . В задния ъгъл на помещението плешив пророк в бяла пижама разкриваше загадките на дзен духовността пред шестима свои прехласнати последователи. А на най-близката до входа маса седеше брадясал мъж към трийсетте, умислено подпрял брадичка върху преплетените си пръсти. Очите му шареха по дъската за съобщения. На нея бяха окачени обичайните щуротии: покана за Групата за позитивно живеене в Гластънбъри; безплатен семинар с подробно изследване на изпражнения от бухал, сова и кукумявка; реклама на изцелителни сеанси с тибетски упражнения и ритмика. Мъжът се взираше в дъската с нескрита страст. Пред него на масата имаше чаша с кафе, недокосната. До нея лежеше отворен бележник, също недокоснат. Може би поет в очакване на вдъхновение, помисли си Лидел. Или пък автор на полемични произведения в търсене на стръв.

Кристофър го огледа изпитателно. Носеше изтъркани джинси и стара фланелка — съвсем обичайна униформа за Гластънбъри. Косата му бе тъмна и прибрана в къса опашка. Очите му изглеждаха почти черни, с някакъв лек блясък. Лидел огледа ръцете за следи от татуировки, но не откри нито една. Странно, помисли си. Тук, в Гластънбъри, дори възрастните жени се хвалеха с мастилени рисунъци по кожата. Толкова чиста повърхност — подобна на зимно слънце — рядко се срещаше.

Отнякъде се появи сервитьорката и грациозно постави сметката върху вестника на Лидел. Беше високо създание, доста хубавичка, сресана на път по средата. На прилепналото по нея поло имаше табелка с името ГРЕЙС. Дали беше истинското й име, Лидел не знаеше. След раздялата с Хестър сякаш бе позагубил умението да заговаря непознати жени. Освен това сега в живота му имаше друга. Тиха девойка, търпелива към недостатъците му и благодарна за комплиментите му. А най-важното беше, че и двамата изпитваха нужда от тази връзка. Беше идеалната партньорка. Идеалната любовница. И Кристофър Лидел ревностно я пазеше в тайна.

Той се разплати в брой — заради нескончаемите свади с Хестър не можеше да използва кредитните си карти — и след това се запъти към вратата. Поетът полемист трескаво пишеше нещо в бележника си. Лидел го подмина и излезе на улицата. Спускаше се хапеща мъгла. Някъде от далечината се дочуваше звук на барабани. Спомни си, че бе четвъртък. Денят за шаманските терапии с барабанни ритми в читалището.

Той прекоси на другия тротоар и закрачи покрай стените на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“. Утре в един на обед щеше да дойде отново тук заедно с купчина майки и бавачки, за да посрещне своята Емили. Съдебното постановление му отреждаше права, малко по-големи от тези на детегледачка. Бяха му отпуснали не повече от два часа дневно. Колкото да се завъртят веднъж на въртележката и да се отбият в сладкарницата. Така Хестър си отмъщаваше.

Той свърна покрай църквата. Уличката беше тясна, а от двете й страни се издигаха високи каменни стени с цвят на кремък. Както обикновено, единствената улична лампа не работеше и тротоарите тънеха в непрогледен мрак. Лидел отдавна се канеше да си купи фенерче като онези, които дядо му и баба му бяха използвали преди войната. Стори му се, че зад гърба му долитат нечии стъпки. Той се извърна в сумрака, но не видя никого. Явно въображението му играеше номера. Глупав, глупав Кристофър — отново прозвуча в ума му гласът на Хестър. — Колко си ми глупавичък ти!