Даниъл Силва - Английският шпионин

— Някои картини не могат да се реставрират, Ари. Същото важи и за някои отношения.

— Ще имаш нужда от американците, когато оглавиш Службата.

— Ти винаги си ми казвал да се държа на разстояние от тях.

— Светът се промени, синко.

— Така е — кимна Габриел. — Американският президент пише любовни писма на аятолаха. А на нас… — Той равнодушно сви рамене, но не каза нищо повече.

— Американските президенти идват и си отиват, но ние, шпионите, оставаме.

— Иранците също — отбеляза Алон.

— Поне Реза Назари няма да захранва с повече лъжи Службата. За сведение — добави Ари, — аз никога не съм имал добро мнение за него.

— Защо не каза нищо?

— Направих го. — Шамрон все пак запали нова цигара. — Между другото, той се е върнал в Техеран. И най-добре да стои там. В противен случай руснаците вероятно ще го убият. — Ари се усмихна. — Твоята операция успя да посее семето на недоверието между двама от противниците ни.

— Дано от него да порасне много голямо дърво.

— Кога ще е следващият удар?

— Статията ѝ ще излезе в неделното издание.

— Руснаците ще отрекат, разбира се.

— Но никой няма да им повярва — каза Габриел — и ще си помислят добре, преди отново да стрелят по мен.

— Ти ги подценяваш.

— Никога.

Помежду им настъпи тишина. Алон се заслуша в шумоленето на вятъра сред клоните на евкалиптовото дърво и нежния глас на Киара, който идваше от хола. Струваше му се, че е бил в Южна Арма преди цяла вечност. Дори Куин се изплъзваше от ръцете му. Куин, който можеше да изработи запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Куин, който се бе запознал в Либия с палестинеца Тарик ал Хурани.

— Така ли си представяше, че ще бъде? — попита тихо Шамрон.

— Като се върна у дома ли? — Габриел вдигна очи към южното небе и зачака да види някое огнено зарево. — Да — каза след малко. — Точно така си представях, че ще бъде.

Както при повечето значими събития в живота си, Габриел се подготви за раждането на децата си, сякаш то беше операция. Той планира маршрута за бягство, подготви резервен план, а след това измисли резервни планове за резервните си планове. Планът беше образец на пестеливост и разчет на времето, с малко движещи се елементи, с изключение на звездата на шоуто. Шамрон го прегледа задълбочено, както направиха и Узи Навот, и останалата част от легендарния екип на Габриел. Без изключение всички го обявиха за шедьовър.

Не че Алон имаше какво друго да прави. За първи път от години той нямаше нито работа, нито перспективи за работа. Беше успял да постави Службата в режим на изчакване и нямаше картини за реставриране. Сега Киара беше единственият му проект. Вечерята със семейство Шамрон се оказа последната ѝ публична изява. Тя се чувстваше твърде некомфортно, за да приема гости, и дори кратките телефонни разговори я уморяваха. Габриел се навърташе около нея като оберкелнер, винаги готов да напълни някоя празна чаша или да върне в кухнята някое незадоволително ястие. Той се държеше безупречно и беше винаги внимателен към исканията ѝ, независимо дали бяха физически или емоционални. Дори Киара започна да негодува срещу безукорното му поведение.

Заради възрастта ѝ и сложната ѝ репродуктивна история бременността на Киара се считаше за много рискова. Ето защо нейният лекар бе настоял да го посещава през няколко дни, за да я гледа на ехограф. По време на отсъствието на Габриел тя бе ходила до медицинския център „Хадаса“, придружена от своите бодигардове и понякога от Геула Шамрон. Сега Габриел дойде с нея, с цялата съпътстваща лудост на официалния му кортеж. В лекарския кабинет той застана собственически до Киара, докато докторът прокарваше трансдюсера по намазания ѝ с гел корем. В началото на бременността ѝ ултразвукът бе показал двете деца поотделно и съвсем ясно. Сега бе трудно да се каже къде свършваше едното и къде започваше другото, макар че понякога апаратът предлагаше шокиращо ясно изображение на личице или ръчичка, от което сърдечният ритъм на Алон се ускори като по време на операция. Призрачните образи изглеждаха като рентгенова снимка на скрита под горния живописен слой картина. Намаляващата околоплодна течност изглеждаше като плътни черни островчета.

— Колко време ѝ остава? — попита Габриел със сериозността на човек, който провеждаше повечето си разговори в тайни квартири и по сигурни телефони.

— Три дни — отговори докторът. — Най-много четири.