Даниъл Силва - Английският шпионин

— А момчето? Как ще кръстите момчето?

Габриел се поколеба, после отвърна:

— То ще се казва Рафаел.

— Ангелът на изцелението. — Тя се усмихна и попита: — Ти изцели ли се, Габриел?

— Не съвсем.

— Нито аз.

Леа погледна към телевизора и на лицето ѝ се изписа объркване. Алон държеше дланта ѝ. От ръбестите белези тя изглеждаше студена и твърда. Беше като кръпка на непокрито с грунд платно. Той копнееше да я ретушира, но не можеше. Леа беше единственото нещо на света, което не можеше да реставрира.

— Мъртъв ли си? — попита тя внезапно.

— Не, Леа. Аз съм тук с теб.

— По телевизията казаха, че си бил убит в Лондон.

— Това е нещо, което трябваше да кажем.

— Защо?

— Не е важно.

— Винаги казваш това, любов моя.

— Така ли правя?

— Само когато наистина е така. — Очите ѝ се спряха върху него. — Къде беше?

— Търсех човека, който е помогнал на Тарик да направи бомбата.

— Намери ли го?

— Почти.

Тя стисна успокоително ръката му.

— Всичко се случи много отдавна, Габриел, и това няма да промени нищо. Аз ще продължавам да бъда такава, каквато съм, а ти все така ще бъдеш женен за друга жена.

Той не можеше да издържа повече обвинителния ѝ поглед и затова извърна очи към снега. След няколко секунди Леа се присъедини към него.

— Ще ми позволиш да ги видя, нали, Габриел?

— Веднага щом мога.

— И ще се грижиш добре за тях, особено за момчето, нали?

— Разбира се.

Очите ѝ внезапно се разшириха.

— Искам да чуя гласа на майка ми.

— Аз също.

— Увери се, че коланът на седалката на Дани е достатъчно стегнат.

— Ще го направя — каза Габриел. — Улиците са хлъзгави.

По време на обратния път към улица „Наркис“ Алон получи есемес от Киара, в който го питаше кога ще се прибере. Той не си направи труда да отговори, защото беше точно зад ъгъла. Габриел мина забързано по градинската алея, оставяйки издайнически следи от своите 43 номер обувки по непокътнатата снежна покривка, и се изкачи по стълбите до апартамента си. Като влезе, видя в антрето куфара, който така старателно бе подредил. Киара седеше на дивана, напълно облечена, и тихичко си пееше, докато прелистваше едно модно списание.

— Защо не ми каза по-рано? — попита Габриел.

— Мислех, че ще бъде приятна изненада.

— Мразя изненадите.

— Знам. — Устните ѝ се извиха в красива усмивка.

— Какво стана?

— Не се чувствах добре този следобед, затова се обадих на лекаря. Той смята, че трябва да приключваме с това.

— Кога?

— Тази вечер, скъпи. Трябва да отидем в болницата.

Габриел стоеше неподвижен като бронзова статуя.

— Сега е моментът да ми помогнеш да се изправя — каза Киара.

— О, да, разбира се.

— И не забравяй чантата.

— Чакай… Какво?

— Куфара, скъпи. Ще имам нужда от нещата си в болницата.

— Да, в болницата.

Той помогна на Киара да слезе по стълбите и да мине по градинската алея, като през цялото време се укоряваше, че при планирането си бе пропуснал да предвиди възможността за снеговалеж. На задната седалка на джипа тя отпусна глава на рамото му и затвори очи, за да си почине. Габриел вдишваше опияняващия аромат на ванилия и гледаше как снегът танцува по стъклото. Помисли си, че снегът е красив. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждал.

Не че нямаха нещо по-добро за вършене тази пролет. В крайна сметка дори и най-безучастните наблюдатели — историческите идиоти, както Греъм Сиймор често ги наричаше в по-мрачните си моменти — разбираха, че светът опасно излизаше извън контрол. Поради недостиг на хора Сиймор възложи задачата само на един агент. Това обаче нямаше значение, защото му беше нужен само един агент. Той даде на мъжа пълно с пари куфарче и значителна оперативна свобода на действие. Куфарчето дойде от един магазин на Джърмин Стрийт. Парите бяха американски, защото в преизподнята на шпионския свят доларите си оставаха резервната валута.

Тази пролет мъжът пътуваше под много имена, като нито едно от тях не беше неговото собствено име. В действителност, в този конкретен момент от живота и кариерата му, той наистина си нямаше име. Родителите му, с които наскоро отново се бе събрал, се обръщаха към него с името, което му бяха дали при раждането. В работата обаче агентът бе известен само с четирицифрения си код. Апартаментът му в Челси официално бе собственост на компания, която не съществуваше. Той бе стъпвал там само веднъж.

Търсенето му го отведе на много опасни места, което нямаше никакво значение, защото самият той беше опасен човек. Агентът прекара няколко дни в Дъблин — опасния кръстопът на наркотици и размирици, след това прескочи до Лисабон със слабата надежда, че връзката на мишената му с града не е само повърхностна. Един неприятен слух — от прихванат имейл до Истанбул — го отведе до едно затънтено село в Беларус. Там той се срещна с източник, който твърдеше, че е видял мишената в контролиран от „Ислямска държава“ район на Сирия. С неохотната благословия на Лондон агентът прекоси границата пеш и преоблечен като арабин, отиде до къщата, където се говореше, че живее мишената. Къщата беше празна, с изключение на няколко парчета кабел и тетрадка, в която имаше няколко чертежа на бомби. Той прибра тетрадката и се върна в Турция. По пътя видя сцени на жестокост, които скоро нямаше да забрави.