Даниъл Силва - Английският шпионин

Но съседите му на улица „Наркис“, ако не бяха готови да го бранят докрай, биха разказали различна история. Същото се отнасяше и за персонала в медицинския център „Хадаса“, и за двамата равини, които го забелязаха късно същия следобед да поставя камъче 72 72 Еврейска традиция за изразяване на почит към починалия. — Б.пр. върху един гроб на Елеонския хълм. Те не се опитаха да го заговорят, защото видяха, че скърби. Той излезе от гробището по здрач и пресече Йерусалим, за да отиде на хълма Херцел. Там имаше една жена, която трябваше да знае, че все още е сред живите, макар че нямаше да си спомня за него, след като той си отидеше.

Докато пътуваше от Елеонския хълм, заваля слаб сняг над разделения Божи град на хълма. Той покри малката кръгова алея на психиатричната болница „Маунт Херцел“ и облече в бяло клоните на пинията в оградената със зид градина. Леа гледаше разсеяно снега през прозорците на общата всекидневна. Тя седеше в инвалидната си количка. Косата ѝ бе прошарена и късо подстригана съгласно изискванията на болницата, ръцете ѝ бяха деформирани и покрити с белезникави белези. Нейният лекар — приличащ на равин кръглолик мъж с удивителна разноцветна брада, бе накарал другите пациенти да напуснат всекидневната. Той не изглеждаше много изненадан да види, че Габриел е все още жив. Докторът се грижеше за Леа повече от десет години. Той знаеше неща за легендарния шпионин, които другите не знаеха.

— Трябваше да ме предупредите, че всичко това е било измама — каза лекарят. — Можехме да направим нещо, за да я предпазим. Както можеше да се очаква, вашата смърт предизвика доста вълнения.

— Нямаше време.

— Сигурен съм, че сте имали основателна причина — каза докторът с укоризнен тон.

— Така е. — Габриел изчака да минат няколко секунди, за да се уталожи напрежението между тях. — Никога не знам до каква степен тя разбира.

— Тя знае повече, отколкото си давате сметка. Имахме няколко тежки дни.

— А сега?

— По-добре е, но трябва да бъдете внимателен с нея. — Той стисна ръката на Алон. — Останете колкото искате. Аз ще бъда в кабинета си, ако имате нужда от нещо.

Когато лекарят си отиде, Габриел тръгна тихо по настлания с варовикови плочи под на общата всекидневна. До Леа бе поставен един стол. Тя все още гледаше снега. Но над кой град валеше той? Беше ли тя в Йерусалим в този момент, или бе заклещена в капана на миналото? Леа страдаше от особено критична комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия. За слабата ѝ памет времето бе неуловимо. Алон никога не знаеше коя Леа ще срещне. В един момент тя можеше да бъде невероятно талантливата художничка, в която се беше влюбил в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. В следващия миг можеше да се прояви като отговорната майка на едно красиво момченце, която бе настояла да придружи съпруга си по време на командировката му във Виена.

В продължение на няколко минути тя продължи да гледа снега, без да мига. Може би не си даваше сметка за присъствието му. Или може би го наказваше, задето я бе оставил да мисли, че е мъртъв. Най-сетне обърна глава и го огледа щателно, сякаш търсеше изгубен предмет в претъпканите шкафове на паметта си.

— Габриел? — каза тя въпросително.

— Да, Леа.

— Реален ли си, любов моя, или плод на халюцинация?

— Реален съм.

— Къде се намираме?

— В Йерусалим.

Тя отново обърна глава и се загледа в снега.

— Не е ли красив?

— Красив е, Леа.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети. — Тя се върна при него. — Чувам ги през нощта — каза Леа.

— Какво чуваш?

— Ракетите.

— Тук си в безопасност, Леа.

— Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа на мама.

— Ще ѝ се обадим.

— Увери се, че коланът на седалката на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

Тя сведе очи към ръцете му и забеляза следи от боя. Това сякаш я върна в настоящето.

— Рисувал ли си? — попита.

— Малко.

— Нещо важно?

Той преглътна и каза:

— Детската стая, Леа.

— За децата ти ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Родиха ли се вече?

— Скоро и това ще стане — отвърна той.

— Момче и момиче ли?

— Да, Леа.

— Как ще кръстите момичето?

— Тя ще се казва Ирене.

— Ирене е името на майка ти.

— Да.

— Майка ти е починала, нали?

— Много отдавна.