Даниъл Силва - Английският шпионин

Краят на февруари го завари в Мексико Сити, където чрез подкуп се сдоби със следа, която го отведе в Панама. Агентът прекара там една седмица, наблюдавайки празен апартамент на Плая Фаральон. След това по интуиция отлетя за Рио де Жанейро, където един пластичен хирург със съмнителна клиентела призна, че неотдавна е променил външния вид на мишената. Според лекаря, пациентът твърдял, че живее в Богота, но при посещението си там агентът откри само една объркана жена, която може би носеше неговото дете. Жената му предложи да го потърси в Буенос Айрес, което той и направи. И точно там в един хладен следобед в средата на април един стар дълг трябваше да бъде платен.

Той беше готвач в ресторант, наречен „Брасри Петанк“, в южната част на квартала Сан Телмо. Апартаментът му бе зад ъгъла, на третия етаж в сграда, която изглеждаше така, сякаш е била взета от булевард „Сен Жермен“. От другата страна на улицата имаше кафене, където Келър седна да пие кафе на една маса на тротоара. Той носеше шапка с периферия и слънчеви очила; косата му имаше здравословния блясък на преждевременно прошарен мъж. Отстрани изглеждаше, че чете испанско литературно списание, но не беше така.

Келър остави няколко песос на масата, прекоси улицата и влезе във фоайето на сградата. Една тигрова котка се отърка в крака му, докато четеше името на пощенската кутия на апартамент 309. Като се качи на етажа, откри, че вратата на апартамента е заключена. Това нямаше значение, защото срещу подкуп от петстотин долара той се бе сдобил с копие на ключа от техника, който поддържаше сградата.

Когато влезе, Келър извади пистолета си и затвори вратата. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен. До леглото имаше купчина книги и късовълново радио. Книгите бяха дебели, тежки и доста четени. Радиото бе с качество, което вече рядко се срещаше. Кристофър го включи и усили звука до шепот. „Моя забавна Валънтайн“ на Майлс Дейвис. Той се усмихна. Беше дошъл на правилното място.

Келър изключи радиото и дръпна настрани пердето, което засенчваше последния останал на света прозорец на Куин. Той остана там с дисциплината на специалист по близко наблюдение през остатъка от следобеда. Най-накрая един мъж се появи в кафенето и седна на същата маса, на която бе седял Кристофър. Той си поръча местна бира и бе облечен като местните жители. Въпреки това беше ясно, че не е роден в Аржентина. Келър вдигна миниатюрен монокулярен далекоглед до окото си и се вгледа в лицето на мъжа. Помисли си, че бразилецът е свършил добра работа. Мъжът на масата беше неузнаваем. Единственото нещо, което го издаде, беше начинът, по който си служеше с ножа, когато съдържателят на кафенето донесе пържолата му. Куин беше умел техник, но винаги боравеше най-добре с нож.

Кристофър остана в края на прозореца, притиснал миниатюрния далекоглед до окото си, и гледа и чака, докато Куин изконсумира последната храна, която някога щеше да яде. Когато свърши, той плати на съдържателя, стана от масата и пресече улицата. Келър пъхна далекогледа в джоба си и застана в антрето, стиснал в готовност с две ръце пистолета си. След малко чу стъпки в коридора и скърцането на ключа в ключалката. Куин така и не видя лицето на Кристофър, нито усети двата куршума — единия за Елизабет Конлин, а другия за Дани Алон, — които сложиха край на живота му. За това Келър най-много съжаляваше.

„Английският шпионин“ е художествено произведение и трябва да се чете само като такова. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са продукт на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с действителни лица, били те живи или мъртви, с търговски предприятия, компании, събития или места е напълно случайна.

В южния край на риболовното заливче Гънуолоу наистина има прекрасна вила, която винаги е напомняла на автора за митничарската колиба в Пурвил от едноименната картина на Моне, но доколкото ми е известно, нито Габриел Алон, нито Маделин Харт някога са пребивавали там. Читателите не трябва да търсят Габриел и на улица „Наркис“ № 16, защото сега той и Киара са много заети. Донесенията от Йерусалим сочат, че майката и децата се чувстват добре. Бащата е съвсем друго нещо. Повече за това ще научите в следващата книга от поредицата.

Посетителите на северния английски град Флийтуд напразно ще търсят интернет кафене срещу магазина за риба и пържени картофки. В Гънуолоу няма кръчма, наречена „Агне и флаг“, нито в Кросмаглен има бар; наречен „Емералд“, макар че има няколко, като него. Извинявам се на управата на ресторант „Льо Пиман“ на остров Сен Бартелеми за това, че поставих един майстор на бомби от ИРА в тяхната малка, но възхитителна кухня. Извинявам се и на ресторант „Ди Банк“ в Хамбург, на хотел „Интерконтинентал“ във Виена и особено на хотел „Кемпински“ в Берлин. В стая 518 трябва да е царял голям безпорядък.