Даниъл Силва - Английският шпионин

На отсрещната седалка лежеше копие от нощната разузнавателна сводка — любезен жест от страна на Узи Навот. Габриел отвори папката, когато кортежът зави по шосе № 1 и пое през Баб ал Уад — тясното като коридор дефиле, което отделяше крайбрежната равнина от Йерусалим. Страниците на сводката звучаха като каталог на ужасите от някакъв полудял свят. Арабската пролет се беше превърнала в Арабско бедствие. Радикалният ислям сега контролираше територия, която се простираше от Афганистан до Нигерия — постижение, за което дори Бин Ладен не беше мечтал. Това щеше да е смешно, ако не беше толкова опасно… и толкова напълно предвидимо. Американският президент бе позволил на стария ред да се сгромоляса без готова приложима алтернатива — безразсъден акт, който нямаше прецедент в съвременното държавно управление. И по някаква причина той бе избрал точно този момент, за да хвърли Израел на вълците. „Узи извади късмет“ — помисли си Габриел, като затвори папката. Узи бе успял да държи пръста си в дигата 70 70 Авторът прави аналогия с легендата за холандското момче, което запушило с пръст пробойна в дигата и спасило страната си. — Б.пр. . Сега на Габриел оставаше да построи ковчега. Защото потопът идваше и нямаше нищо, което би могло да се направи, за да бъде спрян.

Когато стигнаха до покрайнините на Йерусалим, звездите вече избледняваха и небето над Западния бряг започваше да светлее. Сутрешният трафик изпълваше улица „Яфа“, но улица „Наркис“ спеше под наблюдението на охранителен отряд на Службата. Ели Лавон не беше преувеличил неговите мащаби. Имаше екипи в двата края на улицата и още един пред малката жилищна сграда от варовик на номер 16. Докато вървеше по градинската алея, Алон осъзна, че няма ключ в себе си. Това беше без значение — Киара бе оставила вратата отключена. Той пусна чантата си на пода в антрето. После, като забеляза безупречно подредения хол, я вдигна и я понесе към дъното на коридора.

Вратата на детската бе леко открехната. Габриел я отвори широко и надникна вътре. Някога тя беше неговото ателие. Сега в нея имаше две детски креватчета: едното с розови постелки, а другото — със сини. По килима маршируваха жирафи и слонове. По стените се носеха пухкави облачета. Чувство за вина жегна Габриел — в негово отсъствие Киара бе свършила сама цялата работа. Като прокара длан по повърхността на масата за смяна на пелени, го връхлетя спомен. Беше вечерта на 18 април 1988 година. Той се беше върнал у дома след убийството на Абу Джихад в Тунис и бе заварил Дани да страда от силна треска. Онази нощ Габриел бе държал в прегръдките си изгарящото от температура дете, докато пред очите му непрекъснато се нижеха картини на огън и смърт. Три години по-късно детето му беше мъртво.

Очевидно това имаше нещо общо с мъж на име Тарик.

Алон затвори вратата и влезе в спалнята. На стената висеше портретът му в естествен размер, нарисуван от Леа след операцията „Божи гняв“. Под него спеше Киара. Той остави чантата си на пода в стенния гардероб, свали обувките и дрехите си и легна на леглото до нея. Тя лежеше неподвижно, очевидно не бе усетила неговото присъствие. После внезапно попита:

— Харесва ли ти, скъпи?

— Детската стая ли?

— Да.

— Много е красива, Киара. Иска ми се само да беше оставила аз да нарисувам облаците.

— И на мен ми се искаше — отвърна тя, — но се страхувах, че може да е вярно.

— Кое?

Киара не каза нищо повече. Габриел затвори очи. И за първи път от три дни заспа.

Когато най-накрая се събуди, беше късно следобед и върху леглото падаха дълги и рехави сенки. Той пусна крака на пода и отиде в кухнята за кафе. Киара гледаше военните действия по телевизията. Една израелска бомба току-що бе паднала върху палестинско училище, пълно с жени и малки деца — или поне така твърдеше „Хамас“. Изглежда, нищо не се беше променило.

— Трябва ли да гледаме това?

Киара намали звука. Тя носеше свободни копринени панталони, златисти сандали и блуза за бременни, която падаше елегантно над наедрелите ѝ гърди и корем. Лицето ѝ беше непроменено. Нещо повече, Киара беше по-лъчезарно красива, отколкото си я спомняше. Изведнъж съжали за месеца, който бе прекарал без нея.

— Има кафе в термоса.

Габриел си наля една чаша и я попита как се чувства.

— Сякаш всеки момент ще се пръсна.

— А ще го направиш ли?

— Лекарят казва, че те може да се родят по всяко време.

— Има ли някакви усложнения?