Даниъл Силва - Английският шпионин

Но той не беше мъртъв, разбира се. Всъщност, с малко късмет, британската преса би могла да го зърне в Лондон по време на напрегнатите четиресет и осем часа непосредствено след убийствата в Кросмаглен. Действията му бяха бързи и времето му беше плътно разчетено, защото имаше неотложни лични дела, които го чакаха у дома. Той уреди няколко нерешени въпроса във Воксхол Крос и оправи отношенията си в Темс Хаус — на отсрещния бряг на реката. Алон проведе работна вечеря с персонала на лондонската централа на Службата и късно на следващата сутрин се появи без предупреждение в една художествена галерия в Сейнт Джеймс, за да съобщи на свой доверен стар приятел, че все още е сред живите. Старият му приятел се зарадва, като видя, че е жив, но се разсърди, че е бил в числото на заблудените. Габриел си помисли с разкаяние, че бе постъпил безсърдечно.

От Сейнт Джеймс той замина за едно имение с голяма тухлена къща във викториански стил в провинциалното графство Хартфордшър. Имението някога бе служило за тренировъчна база за новобранци от МИ6. Сега единственият му обитател беше Маделин Харт. Габриел се разходи с нея в забуления в мъгла двор, следван от екип охранители. Те бяха четирима — същият брой като загиналите от ръката на Куин и Катерина в Корнуол.

— Ще се върнете ли някога там отново? — попита тя.

— В Корнуол ли?

Маделин кимна утвърдително.

— Не — отговори Алон. — Не мисля, че ще го направя.

— Съжалявам — каза тя. — Май аз съсипах всичко. Това нямаше да се случи, ако ме бяхте оставили в Санкт Петербург.

— Ако искате да обвините някого — рече Габриел, — винете руския президент. Той изпрати вашата приятелка да ви убие.

— Къде е тялото ѝ?

— Греъм Сиймор го предложи на резидента на СВР в Лондон.

— И?

— От СВР, изглежда, не проявяват интерес. Твърдят, че не знаят коя е тя.

— Къде ще бъде погребана?

— В безименен гроб в някое гробище за неизвестни лица и бездомници.

— Типичен руски край — каза мрачно Маделин.

— По-добре тя, отколкото вие.

— Тя ми спаси живота. — Маделин погледна Габриел и добави: — И вашия също.

Той се раздели с Маделин в средата на следобеда и отиде до Хайгейт, където плати неуредения си дълг към един от най-видните политически репортери в Лондон. Когато срещата приключи, наближаваше пет часът. Полетът му за вкъщи беше в десет и половина вечерта. Алон мина забързано по предната алея и се настани на задната седалка на колата, предоставена му от израелското посолство. Трябваше да изпълни още една поръчка. Една последна реставрация.

Къщата беше малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете вестник. Габриел не можеше да различи кой точно, защото прозорците на колата бяха набраздени от дъждовните струи и купето бе забулено от облак цигарен дим. Кристофър бе пушил без почивка, откакто Алон го беше взел от един уличен ъгъл в Холбърн, където бе неговият временен лондонски адрес. Сега той гледаше къщата на баща си, сякаш тя беше обект на оперативно наблюдение. Габриел внезапно осъзна, че това е първият път, когато вижда Келър нервен.

— Той е стар — каза Кристофър най-накрая. — По-стар, отколкото си представях, че ще бъде.

— Минало е много време.

— Тогава, предполагам, няма да има значение, ако просто поседим тук една-две минути.

— Стой толкова време, колкото е необходимо.

— Кога е полетът ти?

— Това не е важно.

Алон погледна дискретно часовника си.

— Видях те — каза Келър.

През прозореца от другата страна на улицата видяха възрастна жена да поставя чаена чаша с чинийка до лакътя на четящия вестник мъж. Кристофър извърна глава — от срам или мъка, Габриел не можеше да каже.

— Какво прави тя сега? — попита Келър.

— Гледа през прозореца.

— Видя ли ни?

— Не мисля.

— Отиде ли си?

— Отиде си.

Кристофър отново погледна нагоре.

— Какъв чай пие? — попита Алон.

— Специална смес, която си купува от един човек на Ню Бонд Стрийт.

— Може би трябва да се присъединиш към него за чая.

— След минута. — Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.

— Трябва ли?

— В този момент — отвърна Кристофър — определено трябва.