Даниъл Силва - Английският шпионин

Куин и Фейгън седнаха в кухнята на къщата и зачакаха, пушейки. Пистолетът „Макаров“ на Еймън лежеше на масата със завит на цевта заглушител. До него беше телефонът, а в съседство с телефона бе разстлана избелялата стара карта на някогашните двеста най-опасни квадратни мили в света. Очите на Куин я обходиха от изток на запад: ДЖОУНСБОРО, ФОРКХИЛ, СИЛВЪРБРИДЖ, КРОСМАГЛЕН… „Места на слава — помисли си той. — Места на смърт.“ Тази вечер той щеше да напише още една глава от легендата.

Еймън погледна часовника си — часовника, който му бе подарен от мъж на име Тарик ал Хурани в един лагер на брега на морето. Беше седем и петнайсет. Той свали часовника и прочете надписа на гърба му.

Никога повече засечки на таймера.

След като почерниха лицата си с боята за обувки, Габриел и Келър поеха покрай брега на река Клербейн — Кристофър вървеше отпред, а Алон на крачка зад него. Облаците закриваха луната и звездите, а плющенето на дъжда заглушаваше стъпките им. Келър се придвижваше като вода по земята — бързо, без никакъв звук. Габриел — тайният войник на улицата, правеше всичко възможно да имитира движенията на приятеля си. Кристофър държеше оръжието си с две ръце на нивото на очите. Зад него Алон бе насочил цевта на своето надолу и надясно.

Пет минути след като бяха напуснали колата, Келър спря и с дулото на глока си очерта права линия към земята. Това означаваше, че са достигнали границата на Ълстър. Той зави на север и поведе Габриел през поредица от пасища, отделени едно от друго с жив плет от трънки. Границата бе на няколко метра вдясно от тях. Някога там бе имало наблюдателни кули, охранявани от гренадири и хусари, но сега на хоризонта се открояваха само силози за зърно и плевни. Келър — окървавеният оцелял от най-мръсната битка в Южна Арма, се движеше бавно, като стъпваше така, сякаш под краката му имаше мини, и преминаваше всеки жив плет така, сякаш убиецът му чакаше от другата страна.

След като изминаха около километър по този труден начин, Кристофър преведе Алон през скалист участък между две езерца. Пред тях изникна група дървета, а зад дърветата се намираше фермата на Джими Фейгън в Северна Ирландия. Келър се промъкна крадешком напред, от дърво на дърво, и след това застина неподвижно. Скрит в тъмнината, на трийсетина крачки от него стоеше мъж с готов за стрелба автомат АК-47. Оръжието бе снабдено със заглушител, изработен от въглеродно влакно — сериозно оръжие за сериозен хищник. Кристофър внимателно измъкна дадения му от МИ6 мобилен телефон и изпрати предварително написан есемес до Воксхол Крос. После извади ножа от джоба си и зачака.

Тъй като това бе вътрешнодържавен въпрос, Греъм Сиймор остави Аманда Уолъс да издаде фактическата заповед. Тя пристигна в базата на Полицейската служба на Северна Ирландия в Кросмаглен в 19,27 часа и след една минута няколко патрулки поеха по Нюри Стрийт с пуснати лампи. В седем и половина телефонът на Джими Фейгън забръмча от есемесите на неговите разузнавачи.

— Колко патрулки? — попита Куин.

— Най-малко шест, в това число и няколко момчета от специалните части.

— Накъде се отправиха?

— Надолу към Дъндолк Роуд.

— Грешна посока — заяви Куин.

— Дори не е близо до нас.

Друг есемес пристигна на телефона на Фейгън.

— Какво пише?

— Завили са надясно по „Фоксфийлд“.

— Все още са на грешен път.

— Според теб какво означава това?

— Означава, че трябва да кажеш на твоите момчета да бъдат нащрек, Джими.

— Защо?

Куин се усмихна.

— Защото те са тук.

В 19,31 часа мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър Келър, махна дясната си ръка от автомата, за да извади мобилен телефон от джоба си. Екранът на телефона проблесна за кратко и на неговата светлина Келър зърна лицето на мъжа, който скоро щеше да е мъртъв. Беше на възрастта на Кристофър и имаше неговия ръст и телосложение. Мъжът можеше да е фермер. Можеше да е шофьор на камион или да работеше каквото му падне. В един друг живот той беше враг на Келър. Сега отново беше негов враг.

Като всички ветерани от Южноармаската бригада, мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър, познаваше всеки сантиметър от пропитата с кръв земя. Той познаваше всеки ров, всеки обрасъл с къпини участък, всяка дупка, където е бил скрит пистолет или е била заровена бомба капан. Познаваше също разликата между шума, вдиган от животно и от човек. Твърде късно той вдигна поглед от телефона си и видя Келър, който го връхлетя с нож в едната ръка и пистолет в другата. Кристофър го повали на земята. После заби ножа в гърлото му и го задържа, докато ръцете на мъжа пуснаха телефона и автомата. Келър взе оръжието, а Габриел — телефона. След това те поеха мълчаливо през полето към плевнята от гофрирана ламарина — шест на дванайсет метра, където Келър трябваше да умре преди много време.