Даниъл Силва - Английското момиче

— Какво направи с талисмана, който тя ти даде? — попита той след мрачно мълчание.

Габриел потупа с ръка гърдите си, за да покаже, че талисманът, идентичен с този на Кристофър, виси на шията му.

— Щом не вярваш — попита Келър, — защо го носиш?

— Харесва ми начинът, по който допълва моя тоалет.

— Каквото и да правиш, никога не го сваляй. Той държи настрана злото.

— Има няколко души в живота ми, които бих искал да държа настрана.

— Като Ари Шамрон ли?

Алон успя да скрие изненадата си.

— Откъде знаеш за Шамрон? — попита той.

— Запознах се с него, когато дойдох да се обучавам в Израел. Освен това — добави бързо Кристофър, — всички в бизнеса знаят за Шамрон. И всички знаят, че е искал ти да си шефът вместо Узи Навот.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците, Келър.

— Имам добри източници — отвърна Кристофър. — И те ми казаха, че постът е бил на твое разположение, но ти си го отказал.

— Може да ти е трудно да повярваш — каза Габриел, гледайки уморено през напръсканото от дъжда стъкло, — но наистина не съм в настроение да си припомням миналото заедно с теб.

— Просто се опитвам да помогна времето да минава по-бързо.

— Може би трябва да се насладим на успокояващата тишина.

— Друга духовитост?

— Щеше да я разбереш, ако беше евреин.

— Технически погледнато, аз съм такъв.

— Кого предпочиташ? Пучини или Вагнер?

— Вагнер, разбира се.

— Тогава не може да си евреин.

Келър запали цигара и размаха кибритената клечка. Силен порив на вятъра запрати дъждовните струи върху предното стъкло, закривайки гледката към пристанището. Алон отвори няколко сантиметра своя прозорец, за да излиза димът.

— Може би си прав — каза той. — Може би в крайна сметка трябва да си вземем хотелска стая.

— Не мисля, че е необходимо.

— Защо?

Кристофър пусна чистачките и посочи през стъклото.

— Защото Марсел Лакроа идва в нашата посока.

Той носеше черен анцуг, неоновозелени маратонки и спортен сак „Пума“, преметнат през рамо. Явно бе прекарал голяма част от следобеда във фитнес зала. Не че му беше необходимо — Лакроа бе висок най-малко метър и деветдесет и тежеше над деветдесет килограма. Тъмната му коса бе намазана с гел и бе вързана на къса опашка. Имаше пиърсинг на двете уши и китайски йероглифи, татуирани отстрани на дебелия му врат — доказателство, че е изучавал азиатски бойни изкуства. Очите му не спираха да се оглеждат, макар че не успя да забележи двамата мъже, седящи в очуканото рено хечбек със запотени прозорци. Докато го наблюдаваше, Габриел тежко въздъхна. Лакроа със сигурност щеше да бъде достоен противник, особено в тясното пространство на „Лунен танц“. Независимо от това, което се говореше, размерите имаха значение.

— Този път няма ли остроумни забележки? — попита Келър.

— В момента търся подходящата.

— Защо не ме оставиш да се оправя с това?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

— Защото той знае, че работиш за дон Орсати. Ако се появиш и започнеш да задаваш въпроси за Маделин Харт, ще разбере, че донът го е предал, което ще бъде в ущърб на интересите на Орсати.

— Позволи ми аз да се тревожа за интересите на дона.

— Затова ли си тук, Келър?

— Тук съм, за да се уверя, че няма да се окажеш в циментов ковчег на дъното на Средиземно море.

— Има и по-лоши места, където човек може да бъде погребан.

— Еврейският закон не разрешава погребение в морето.

Кристофър млъкна, когато Лакроа стъпи на пристана и тръгна към „Лунен танц“. Габриел огледа как горнището на анцуга пада над кръста на французина. После погледна как спортният сак виси на рамото му.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че носи пистолета си в сака.

— И това ли забеляза?

— Аз забелязвам всичко.

— Как смяташ да се справиш с това?

— Възможно най-тихо.

— Какво искаш да направя?

— Чакай тук — отговори Алон, отваряйки вратата на колата. — И се постарай да не убиваш никого, докато ме няма.

Службата имаше просто правило относно оперативното използване на скрити огнестрелни оръжия. То бе дадено от Бог на Ари Шамрон, или поне така се говореше, а той, от своя страна, го беше предал на всички онези, които отиваха тайно през нощта да изпълняват неговите желания. Въпреки че правилото никъде не фигурираше в писмена форма, всеки оперативен агент можеше да го каже наизуст толкова лесно, колкото и благословията на свещите на шабат. Агентът на Службата вадеше своето оръжие само по една-единствена причина. Той не го размахваше като гангстер или за да отправя празни заплахи. Агентът вадеше пистолета си, за да стреля, и не спираше да стреля, докато лицето, срещу което той бе насочен, вече не беше сред живите. Амин.