Даниъл Силва - Английското момиче

Габриел отново залепи тиксото върху очите му и се зае щателно да претърсва целия плавателен съд, като започна от главния салон и свърши с каютата на Лакроа. В нея откри скривалище, което съдържаше незаконни наркотични вещества, около шестдесет хиляди евро в брой, фалшиви паспорти и френски шофьорски книжки с четири различни имена, стотина откраднати кредитни карти, девет мобилни телефона за еднократна употреба, богата колекция от порнографски списания и дискове, и касова бележка с надраскан на гърба ѝ телефонен номер. Бележката беше от заведение, наречено „Бар дю О“, което се намираше на бул. „Жан Жорес“ в Роняк — работническо градче, разположено на север от Марсилия, недалеч от летището. Алон бе минавал през него веднъж, в един друг живот. Роняк беше градче от типа на междинните спирки по пътя за някъде.

Габриел провери датата на касовата бележка. След това прегледа регистрите с телефонните обаждания на деветте мобилни телефона за номера, написан на гърба ѝ. Откри го в три от телефоните. В действителност Лакроа го бе набирал два пъти тази сутрин от два от апаратите. Алон пъхна телефоните, касовата бележка и парите в една шушлякова раница и се върна в главния салон. Отново отлепи тиксото от очите на французина, но този път измъкна и кърпата от устата му. Сега лицето на Лакроа беше силно изкривено от отока, причинен от счупената челюст. Габриел я стисна здраво, докато се взираше в очите на французина.

— Ще ти задам няколко въпроса, Марсел. Имаш възможност да ми кажеш истината. Разбираш ли? — попита Алон, като стисна малко по-силно. — Една-единствена възможност.

Вместо отговор Лакроа само изстена от болка.

— Една възможност — повтори Габриел, като вдигна показалеца си, за да подчертае думите си. — Чуваш ли?

Французинът не каза нищо.

— Ще приема това за „да“ — каза Алон. — Сега, Марсел, искам да ми кажеш имената на мъжете, които държат момичето. После искам да ми кажеш къде мога да ги намеря.

— Не знам нищо за никакво момиче.

— Лъжеш, Марсел.

— Не, кълна се…

Преди французинът да успее да изрече следващата дума, Габриел го накара да млъкне, като отново запуши устата му. След това уви няколко метра от тиксото около главата му, докато останаха да се виждат само ноздрите му. В един шкаф под палубата той намери найлоново въже. След това се качи по стълбите на мостика. Келър държеше руля с две ръце и се взираше с присвити очи през прозореца в бурното море.

— Как върви там долу? — попита той.

— Изненадващо не успях да го убедя да сътрудничи.

— За какво е въжето?

— За допълнително убеждаване.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Намали скоростта и остави яхтата на автопилот.

Кристофър направи, както му бе казано, и последва Алон надолу по стълбите към главния салон. Там намериха явно страдащия жестоко Лакроа, чиито гърди се повдигаха учестено, докато се мъчеше да си поеме въздух през шлема от тиксо. Габриел го претърколи по корем и промуши найлоновото въже под ремъците, с които бяха овързани ходилата и глезените му. След като върза на стегнат възел въжето, той завлече французина на задната палуба, сякаш бе току-що убит с харпун кит. После с помощта на Келър го спусна върху платформата за плуване и го претърколи зад борда. Лакроа падна в черната вода с глух плясък и се замята диво в опит да задържи главата си над повърхността. Габриел го наблюдава около минута, след това огледа хоризонта във всички посоки. Не се виждаше никаква светлина. Изглеждаше така, сякаш те бяха последните трима мъже на земята.

— Как ще разбереш кога му е достатъчно? — попита Кристофър, докато наблюдаваше как французинът се бори за живота си.

— Когато започне да потъва — отговори спокойно Алон.

— Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Никога не ме ядосвай.

След четиридесет и пет секунди във водата Лакроа внезапно застина неподвижно. Габриел и Келър бързо го издърпаха на борда и отстраниха тиксото от устата му. През следващите няколко минути французинът не беше в състояние да говори, тъй като ту задъхано си поемаше въздух, ту кашляше, изхвърляйки морска вода от дробовете си. Когато повръщането му най-сетне спря, Габриел го хвана за счупената челюст и я стисна.

— Може и да не го осъзнаваш в момента — каза той, — но днес е щастливият ти ден, Марсел. Сега нека опитаме отново. Кажи ми къде мога да намеря младата жена.

— Не знам.

— Лъжеш, Марсел.

— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Казвам ви истината. Нямам представа къде е тя.