Даниъл Силва - Английското момиче

— Няколко минути след полунощ.

— Сам ли беше?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, кълна се.

— По кое време остави лодката на брега?

— В два часа.

— Как успя да се върнеш на „Лунен танц“?

— Вървях по водата — подхвърли саркастично французинът — точно като Исус.

Габриел протегна ръка и изтръгна пиърсинга от дясното ухо на Лакроа.

— Това беше просто шега — изпъшка французинът, а от разкъсаната месеста част на ухото му потече кръв.

— Ако бях на твое място — отвърна Алон, — нямаше да си правя шеги с Господ в такъв момент. Всъщност щях да направя всичко възможно да не го ядосам.

Той отново погледна към мостика и видя, че Келър се опитва да потисне усмивката си. После накара Лакроа да опише следващите събития. Французинът каза, че Пол пристигнал навреме, точно в три часа. Лакроа видял само едно превозно средство — малък автомобил, който се заспускал, подскачайки по стръмната пътека, водеща от върха на скалите до залива, само с включени габарити. После чул бръмченето на извънбордовия мотор на гумената лодка да се носи откъм водата. След това, когато лодката се долепила до кърмата на „Лунен танц“, видял девойката.

— Пол ли беше с нея? — попита Габриел.

— Да.

— Имаше ли някой друг?

— Не, само Пол.

— Тя в съзнание ли беше?

— Едва.

— С какво беше облечена?

— С бяла рокля и имаше черна качулка на главата.

— Видя ли лицето ѝ?

— Не.

— Имаше ли някакви наранявания?

— Коленете ѝ бяха ожулени до кръв и имаше драскотини и синини по целите ръце.

— Беше ли вързана?

— Ръцете ѝ бяха завързани.

— Отпред или зад гърба?

— Зад гърба.

— С какво бяха вързани?

— С пластмасови белезници, тип „свински опашки“, много професионално.

— Продължавай.

— Пол положи девойката на дивана в главния салон и ѝ инжектира нещо, за да не вдига шум. След това се качи на мостика и ми каза къде иска да го откарам.

— И къде беше това?

— До приливния канал западно от Сент Мари дьо ла Мер. Там има малко яхтено пристанище. Ползвал съм го и преди. Мястото е отлично. Пол очевидно се бе подготвил.

Друг поглед към Келър. Още едно утвърдително кимване.

— Направо там ли отиде?

— Не — отговори Лакроа. — Щяхме да стигнем до брега посред бял ден. Прекарахме целия ден в морето. После отидохме там около единайсет през нощта.

— Пол през цялото време ли държа девойката в салона?

— Веднъж я заведе до предната палуба, но иначе…

— Иначе какво?

— Инжектираше ѝ нещо.

— Кетамин?

— Не съм лекар.

— Нима?

— Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих.

— С гумената лодка ли я откара на брега?

— Не. Аз акостирах в яхтеното пристанище. Там може да се паркира кола точно до кейовата стоянка. Един автомобил вече чакаше Пол. Беше черен мерцедес.

— Какъв модел?

— Е-класа.

— С каква регистрация?

— Френска.

— Празен ли беше?

— Не. Имаше двама мъже. Когато пристигнахме, единият от тях стоеше облегнат на предния капак. Другият седеше зад волана.

— Ти познаваше ли този, който стоеше облегнат на капака?

— Никога дотогава не го бях виждал.

— Но не беше така с мъжа зад волана, нали, Марсел?

— Не — отговори Лакроа. — Зад волана беше Рене Бросар.

Рене Бросар беше гангстер, работещ за просперираща престъпна марсилска фамилия, която имаше международни връзки. Специализирал се бе в силовите дейности: събиране на дългове, налагане на наказания, охрана. В свободното си време работеше като охранител в един нощен клуб близо до Старото пристанище — най-вече защото харесваше момичетата, които идваха там. Лакроа го познаваше от квартала. Също така знаеше телефонния му номер.

— Кога му се обади? — попита Габриел.

— Няколко дни след като прочетох във вестника първата статия за младата англичанка, която изчезнала, докато била на почивка в Корсика. Събрах две и две и си дадох сметка, че тя е девойката, която превозих до пристанището в Сент Мари дьо ла Мер.

— Ти да не си нещо като математически гений?

— Мога да смятам — саркастично отбеляза Лакроа.

— Разбрал си, че Пол има шанс да получи голям откуп от някого, и си поискал част от парите.

— Той ме заблуди за вида работа — каза французинът. — Никога нямаше да се съглася да участвам в отвличане на известна личност за някакви си петдесет хиляди.

— Ти каква сума очакваше?

— Опитвам се да не ми стане навик да преговарям със себе си.

— Умник — каза Габриел, после го попита колко време е чакал Бросар да му върне обаждането.