Даниъл Силва - Английското момиче

— Как се казваш? — попита той шофьора.

— Лиор.

— Откъде си, Лиор?

— От Беер Шева.

— Беше ли хубаво място, докато беше малък?

— Има и по-лоши места.

— На колко години си?

— На двайсет и пет.

„На двайсет и пет — помисли си Габриел. — Защо трябва да е двайсет и пет годишен?“

И отново погледна часовника си — не за часа, а за датата.

— Какви инструкции ти дадоха? — попита той шофьора, който по една случайност беше на двайсет и пет години.

— Казаха ми да ви откарам до летище „Бен Гурион“.

— Нещо друго?

— Казаха ми, че може да пожелаете да спрем някъде по пътя.

— Кой ти каза това? Узи ли?

— Не — отговори шофьорът, като поклати глава. — Стареца.

„Значи така — помисли си Габриел. — Запомнил е.“ Той отново погледна часовника си. Датата…

— Е? — попита шофьорът.

— Закарай ме на летището — отвърна Габриел.

— Без да спираме никъде?

— Само на едно място.

Шофьорът включи на скорост и колата бавно се отдалечи от бордюра на тротоара, сякаш се присъединяваше към погребално шествие. Той не си направи труда да попита къде отиват. Беше двадесет и седми септември. И Шамрон помнеше.

Те стигнаха до Гетсиманската градина, а след това поеха по тесния, лъкатушещ път нагоре по склона на Елеонския хълм. Габриел влезе сам в гробището и тръгна през морето от надгробни плочи, докато стигна до гроба на Даниел Алон, роден на 27 септември 1988 г. и починал на 13 януари 1991 г. Починал в една снежна нощ в Първи район на Виена, седейки в син мерцедес, който бе взривен. Бомбата бе поставена от палестинския терорист Тарик ал Хурани по нареждане на Ясер Арафат. Мишената не беше Габриел — това щеше да бъде твърде милостиво. Тарик и Арафат бяха искали да го накажат, като го принудят да види смъртта на съпругата и детето си, така че да прекара остатъка от живота си, скърбейки като палестинците. Само един елемент от плана се беше провалил. Леа бе оцеляла в този ад. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. Страдаща от комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия, Леа преживяваше непрестанно взрива. Понякога обаче имаше мигове на прояснение. По време на един такъв миг тя бе дала разрешение на Алон да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. От мен не е останало нищо. Нищо друго, освен спомените.

Алон отново погледна часовника си. Не датата, а часа. Имаше време за едно последно сбогуване. За един последен порой от сълзи. За едно последно извинение, че не бе претърсил колата за бомба, преди да позволи на Леа да запали двигателя. След това излезе, залитайки, от каменната градина в деня, който някога бе любимият му ден от годината, и се настани на задната седалка на седана, каран от един двайсет и пет годишен младеж.

Момчето прояви здрав разум и не отрони нито дума по време на пътуването до летището. Габриел влезе в терминала като обикновен пътник, но след това отиде в една стая, запазена за персонала на Службата, където изчака да обявят полета му. Когато се настани на мястото си в първа класа, изпита съвсем непрофесионалното желание да позвъни на Киара. Вместо това, използвайки техники, които бе научил на младини от Шамрон, той я зазида дълбоко в мислите си. Засега нямаше Киара. Нито Даниел. Нито Леа. Имаше само Маделин Харт — отвлечената любовница на британския премиер Джонатан Ланкастър. Когато самолетът се издигна в притъмняващото небе, тя се яви на Габриел — нарисувана с маслени бои върху платно, като Сузана, къпеща се в градината си. А над стената я гледаше похотливо мъж с ъгловато лице и малка, жестока уста. Мъжът без име или националност. Забравеният мъж.

Корсиканците казват, че когато наближават с лодка острова си, мирисът на неговата уникална храстовидна растителност достига до тях дълго преди да зърнат скалистото му крайбрежие да се подава над морето. Габриел нямаше подобно изживяване относно Корсика, защото пътува до острова със самолет, пристигайки с първия сутрешен полет от летище Орли. Чак когато седна зад волана на взетото под наем пежо и пое на юг от летище Аячо, за първи път долови аромата на прещип, дива роза, лавдан 11 11 Лавдан, или цистус, наричан още скална роза, е род ниски многогодишни храсти, известни преди всичко със силния си специфичен аромат, напомнящ мириса на амбра, който се дължи на високото съдържание на етерични масла в листата им. — Б.пр. и розмарин, който се носеше от хълмовете. Корсиканците ги наричаха макия 12 12 Храстови биотопи в средиземноморските страни, обикновено се състоят от гъсторастящи вечнозелени храсти. — Б.пр. . Те ги използваха в готварството, отопляваха домовете си с тях и се криеха в тях по време на война и вендета. Според една корсиканска легенда преследван човек можеше да се скрие в макията и ако пожелаеше, да остане незабелязан там завинаги. Габриел познаваше точно такъв човек. Ето защо носеше червената коралова длан, окачена на тънка кожена връвчица на шията си.